— Да. Защо?
— Знаеш ли къде е телефонът ти?
— Не. Изгубих го някъде. Може би в някой магазин. Сигурна съм, че който го е намерил, ще ми се обади.
— Обади се на мен. — Матю изруга. — Телефонът ти е у Бенджамин, Мириам.
Последва мълчание.
— У твоя Бенджамин? — с ужас попита Мириам. — Мислех, че е мъртъв.
— Уви, не е — с искрено съжаление каза Фернандо.
— Фернандо? — Мириам произнесе името му с огромно облекчение.
— Sim, Miriam. Tudo bem congito? — меко попита Фернандо.
— Слава богу, че си там. Да, да, добре съм. — Гласът й трепереше, но тя направи доблестен опит да го овладее. — Кога за последен път някой е чувал за Бенджамин?
— Преди векове — обади се Болдуин. — И въпреки това Матю си е у дома само от няколко седмици, а Бенджамин вече е намерил начин да се свърже с него.
— Това означава, че го е наблюдавал и чакал — прошепна Мириам. — Ох, Господи.
— В телефона ти имаше ли нещо за проучванията ни, Мириам? — попита Матю. — Запазени имейли? Данни?
— Не. Знаеш, че изтривам имейлите си, след като ги прочета. — Тя замълча за момент. — Указателят ми. Бенджамин вече знае телефонните ти номера.
— Ще ги сменя — бързо рече Матю. — Не се прибирай у дома. Иди при Амира в Старата ложа. Не искам да оставате сами. Бенджамин спомена Амира по име. — Матю се поколеба. — Както и Джейсън.
Мириам рязко си пое дъх.
— Сина на Бертранд ли?
— Всичко е наред, Мириам — опита се да я успокои Матю. Радвах се, че тя не може да види изражението му. — Бенджамин е видял, че ти се е обаждал няколко пъти, това е.
— Имам негова снимка. Сега Бенджамин ще може да го познае! — Мириам определено беше уплашена. — Джейсън е единственото, останало от партньора ми, Матю. Ако с него се случи нещо...
— Ще се погрижа да научи за опасността. — Матю погледна към Галоуглас, който незабавно вдигна своя телефон.
— Джейс? — промърмори той, докато излизаше от стаята и затваряше тихо след себе си.
— Защо Бенджамин се появи точно сега? — вдървено попита Мириам.
— Не знам. — Матю погледна към мен. — Знаеше за смъртта на Емили и спомена генетичните ни проучвания и Книгата на живота.
Усещах как някакво жизненоважно парче от голям пъзел застава на мястото си.
— Бенджамин беше в Прага през хиляда петстотин деветдесет и първа — бавно казах аз. — Явно тогава е чул за Книгата на живота. Тя беше у император Рудолф.
Матю ме погледна предупредително. Когато заговори, тонът му бе енергичен.
— Не се безпокой, Мириам. Ще разберем какво цели Бенджамин, обещавам ти.
Посъветва я да внимава и обеща да и се обади, щом пристигнем в Оксфорд. След като затвори, тишината в залата бе оглушителна.
Галоуглас се вмъкна обратно.
— Джейс не е видял нищо необичайно, но обеща да си отваря очите и ушите. Така. Какво ще правим сега?
— Ние? — повдигна вежди Болдуин.
— Бенджамин е моя отговорност — мрачно рече Матю.
— Да, твоя е — съгласи се Болдуин. — Крайно време е да го признаеш и да се погрижиш за хаоса, който създаде, вместо да се криеш зад полата на Изабо и да се отдаваш на интелектуалните си фантазии за изцеляването на кръвожадността и откриването на тайната на живота.
— Май чака твърде дълго, Матю — добави Веран. — Щеше да ти е по-лесно да унищожиш Бенджамин в Йерусалим след първото му прераждане, но сега не е така. Бенджамин не би могъл да остане скрит толкова дълго без деца и съюзници.
— Матю все някак ще се справи. Все пак е семейният убиец, нали така? — подигравателно подхвърли Болдуин.
— Ще ти помогна — каза Маркъс на Матю.
— Никъде няма да ходиш, Маркъс. Ще останеш тук до мен и ще посрещнеш делегацията на Паството. Същото се отнася за Галоуглас и Веран. Трябва да демонстрираме семейна солидарност. — Болдуин се вгледа във Фийби. Тя отвърна възмутено на погледа му. — Обмислих желанието ти да станеш вампир, Фийби — продължи Болдуин, след като приключи с огледа си. — И съм готов да го подкрепя въпреки мнението на Матю. Желанието на Маркъс за традиционен партньор ще покаже, че Дьо Клермон още почитат старите обичаи. Ти също ще останеш тук.
— Ако Маркъс го иска, за мен ще е удоволствие да остана в дома на Изабо. Имаш ли нещо против, Изабо? — Фийби използваше любезността като оръжие и патерица едновременно, както само британците могат да го правят.
— Разбира се — отвърна Изабо и най-сетне седна на мястото си. Овладя се и се усмихна слабо на годеницата на внука си. — Винаги си добре дошла, Фийби.
— Благодаря, Изабо — кимна младата жена и изгледа многозначително Болдуин.
Болдуин насочи вниманието си към мен.