— Скоро ще започне тегленето на Вавилонската лотария в Голямата чаша на Храма. Трябва да тръгваме.
— Защо?
— Не искам да закъсняваме.
— Но защо?
— Не е полезно да се цепим от масите, затова ние тръгваме. А ти, ако смяташ да останеш сам в коридора, нали разбираш — Нор вече разбира — свършен си, братче.
Голямата чаша е амфитеатър в центъра на Хълма, дупка към небето, превръщаща го в кратер, калотомия с тридесет и две врати към полукълбата на идеологията и народния фарс, през които нахлуваха последните участници в започващото тайнство. По дървените пейки и по стъпалата седяха плътно прилепени и очаровани бели рудничари и червенокожи аристократи, цивилни галли от различни отдели на Службите за сигурност и спортисти национални герои, окичени с медали, клакьори с транспаранти и мажоретки с фанатични очи, обречени на Патриарха, усмихнати матрони с пищни вимета и смолисти коси, сплетени на толкова плитки, колкото синове са дали за защита на Родината, търсачи на истината с лъскави тела и трактористи от целините с изпочупени нокти — всички бяха погълнати от представлението, което вече течеше и набираше сила и гной. По принцип всички участват в безкрайния опасно хлъзгав ритуал на тоталния театър, в който правилата се менят непрестанно или просто отсъстват, а съгрешилите, изобличени от неуморимите търсачи на истината, се наказват строго и безпощадно, но днес на ХХI ду’узу в ХIV ч. ХХ мин. в Голямата чаша на Хурсагкалама беше просто и лесно: изискваше се само да присъстваш и да търпиш как една жена на тридесет и три години, наречена Пипи Дългото Чорапче, подскача, криви се, пее с прегракнал глас, размахва оранжеви плитки, повдига поли над розови кюлоти, прави шпагат с плюшено куче в ръце и показва развалените си зъби, а тормансианците, точно зад нас, глупави и гладки като речни камъни, пляскаха с малките си длани и се заливаха от смях.
Боже мой, какво правя тук с всичките тези създания вкупом, в този капан на шизофренията и форменото малоумие? Защо седя на пейката със сифилистична усмивка на лицето и метален гръбнак, докато някой невъздържано пикае зад мен, а аз седя с изтръпнали крака, потни ходила и кънтящо съзнание, в което ехти циклично циничен пъкленият кикот на стъклени вещици, проблясват болезнени искрици на млечнопътни свещи и разум и бездънни кладенци повръщат центробежните от ужас думи „свършен си, братче, свършен си, свършен си…“ — защо, защо, защо? Чии са тези лица — глинени палачинки, покрити с лунен прах, марсиански канали и кратери от едра шарка, и чии са тези очи, изтекли ли са всичките тези очи, Исусе, кой е изкълвал очите им; а устата им, защо виждам само дупки вместо уста, дупки вместо носове, какви опасни камъни са дъвкали зъбите им, за да могат червени мравки и смехове да изпълзяват спокойно сега от устата им — какви и защо, защо, защо? Боже мой, какво правя всъщност тук между тях, толкова чужди, чужди, чужди, по-чужди и страшни от шпионите от Акад, на които помогнах, какво да правя и защо съм осъден, и от кого, да страдам така между тях? Нима това са моите сънародници, нима съм виновен, че съм се родил тук, в страната на мъртвите, нима нося вината на злата си карма, нима няма друга възможност? Грешка, станала е ужасна грешка, тежка, смешка, пешка от „де две“ — накъде? По погрешка жив съм роден тук, в страната на мъртвите, тук, сред Иркала, по погрешка тук съм израснал, по погрешка тук съм зазидан, сам, между мъртвите. Помогни ми, Исусе, та нали съм жив все още! Нима няма изход, нима няма път навън и нагоре, нима няма начин за бягство от гробището, в което жив се разлагам, обхванат от трупна зараза, — та нали съм жив все още? Или пък не?
Нещо ставаше с очите на Нор. Всичко наоколо беше извратено и изкривено до неузнаваемост, всичко — лицата, телата, звуците, миризмата и страстите. Зад сцената два огромни часовника омекнаха и елегантно се свлякоха върху жилестия мрамор. Бавни питони пълзяха под дървените пейки. От небето падаха кафяви петолъчки, но преди да бъдат забелязани от друг, се стопяваха по косите на зрителите с дъх на ванилия. Нещо ставаше с очите на Нор. Може би поради страх и погнуса, може би поради високата радиоактивност, магия или болест, или пък по волята на тоталния режисьор, гаулайтерът на Хурсагкалама, а може би в действителност.