Помниш ли онази вечер, когато старият Роан ни показваше преписани на ръка отделни фрагменти от акадски народен епос за похождението на Гилгамеш III Смъртния до бог Енки, а ние настоявахме, че е груба фалшификация? Да, знам, че беше много отдавна, но и сега е като пред очите ми, и мъглата на времето все още е безсилна пред това малко късче непокътната памет.
Бяхме у вас, виждах те за пети или шести път и продължавах да се стъписвам пред очите и произхода ти, макар да се преструвах — сега си мисля: не особено успешно, — че съм над кастовите ограничения, както ни учеше старият Роан, и си играехме по детски сериозно на равенство и на братство. Седяхме около цилиндричната маса — у вас за пръв път виждах такава — и правехме ли всъщност нещо друго, освен да говорим, да говорим и пак да говорим? Смешно ми е сега, когато си спомням, но колко сериозни бяхме тогава: все говорехме, анализирахме, изяснявахме, спорехме, рядко стигахме до съгласие, смело летяхме и се опитвахме да решаваме свръхобщи битийни проблеми, докато чакахме с объркана скорошни и конкретни промени да дойдат отнякъде. Чудя се сега на тази присадена наивност, да не можем да разберем, че е назряло крайно време за деяния,че са вече достатъчно горещи пясъчните дюни от думи. Чудя се Роан ли тласкаше енергията ни в безопасни посоки и ако е било нарочно, то защо, се чудя сега. Дали е искал да ни предпази от глупости или всъщност ни е нямал доверие? Възможно ли е да не се е досещал, че само такива завеяни келеши с пламнали бузи и глави в облаците са способни с безразсъдството си да променят вечния ход на калните ефратски води? Или може би като всеки мъдрец чисто и просто се е страхувал от необратими постъпки? Съзнавам, че едва ли някога ще узная причината.
Макар че причината — осезаема, хлъзгава и хладна — никога да не пристъпим границата на думите тогава е същата и сега да мълчим като отровени риби в отделни буркани, толкова жалки, апатични, обезверени и с подути кореми, причината да крещим весело: „Ние сме дяволската дузина!“ тогава е същата и сега да съм сам, без тебе дори, толкова далечна, почти мъртва върху черния пясък на плаж „Вярност“ в другия край на Алгол. Няма пътища назад, за да открием нещо, което е скрито отдавна в миналото. Времето на необратимите действия действително вече настъпи. Остава ми само ярката холограма на спомена, която обаче странно се припокрива с острите ръбове на настоящото сега: около цилиндричната маса с блестящ самовар — „Нощем пия чай твърде много“, оправдателно изръмжава Калеви Ках-Ра, — все още деца, преболедували заушката, но не и ентусиазма, седим и слушаме стария Роан, който криви врат над малките листчета, изписани с грозния му почерк, и през изпъкналите си лещи чете с пушачески тембър някаква заплетена, фантастична и явно апокрифна легенда — както ни се струваше тогава, — и сега по тесните улички на Алгол, блъскан от чужди тела, твърди и забързани като статуи, вървя рамо до рамо с един невероятен реликт, възкръснал мъртвец от онези времена, когато нещата изглеждаха прости и свързани, а свързващата ги струна трепти заедно с гласните струни, произнасящи думите:
Това не е дежа ву, не е повторение без предпоставка или буквална идентичност на моменти, не — по-скоро искра, късо съединение между намотките на спиралата време, поредното обикновено лъскаво камъче, което обаче изведнъж разкрива смисъла на хаотичната допреди него мозайка, нечий ловък нокът, който преобръща най-после монетата и от другата й страна, тъмната страна на Луната.
Вървяха вече през пазара, почти долепени един до друг, увлечени от многоезичната тълпа, сред хитрооки селяни, насядали по земята зад торби със златисто царевично брашно и едри като сърца картофи, покрай кафези със зеленоглави патици, бели кокошки от Ливорно и червени дългоопашати папагали ара, приучени да крещят досущ като конгресисти: „Крал Кудрам, крал Кудрам“, „…найсе века прогрес“, „Родина, вярност, труд“ и други патриотични лозунги, двамата вървяха — странна гледка: единият — висок, тромав, с лице, белязано от високопланински изгаряния, сиви блуждаещи очи, десантен анорак и брезентна торба през рамо, в която носеше нещо твърдо, квадратно и важно, а другият — само с хавлиена кърпа около кръста според модния тивански обичай, мургав, с влажна от бягане, страх и тропически изпарения коса и боси ходила по разядения от заешка кръв и кипнала саламура калдъръм на еридугски сук, двамата вървяха покрай зарешетените празни държавни магазини и огънатите от контрабандни стоки сергии на мицраимски спекуланти: филета, мортадели, лебервурсти, луканки, суджуци, рибици от морски лъвове, по-нататък банани, кубински портокали, грузински маслини, дървесни ананаси от страната Виет, захаросани стафиди, омекнали фурми и консерви с плодова салата от разбил се в рифовете португалски кораб, кашони, в които са строени стъклени бутилки с уиски и други недопустими продукти, скрити под срамежливи ленени покривки от твърде бдителни и ревностни очи, а също електронни часовници, видеокамери JVC, резервни части за вятърни електростанции, самопишещи писалки, паста за зъби „Тюго-дент“, анадолски кибрит, холандски очила, ножчета за бръснене от Дамаск и тежки пити балкански кашкавал, увити в мазни вестници; минаваха покрай златари, бижутери, гълтачи на саби, продавачи на сладка тръстика, брадати типове с боядисани зъби и задължителната петмитова пара в дясното ухо, белопръсти ченчаджии, слепци и други певци на фротола с гъдулки, тамбури, окарини и плешиви маймунки, пласьори на ксерокопия от „Плейбой“ и акадски рекламни каталози с липсващи обложки, за да не се знае откъде са, покрай бюстове на Патриарха, оставени да съхнат на слънце пред някаква грънчарница, стендове с окъсани снимки на издирвани родоотстъпници и мрачни униформени фигури в пресечките с бамбукови пръти в ръце, притръпнали към страха, те вървяха, забързани нанякъде и слепи за опасностите: единият — току-що изпълзял от заплетените вътрешности на Хурсагкалама и сигурен, че в момента животът му е най-евтината разменна монета в страната, и другият — който го чакаше пред изхода след тегленето на Вавилонската лотария, откри го със сивия си ястребов поглед и го настигна с увереността, че този човек е най-голямата скъпоценност в страната на мъртвите и галопиращата инфлация.