— Благодаря ти — каза той с пушачески тембър. — Аз съм братът на Бианка, Томаз Мъртвия.
Щрак, щрак, щрак — три образа, три лица, три момента се насложиха като в полицейски компютър: Томи Пивота — най-добрият хандбалист от четвърти курс на II мъжко училище за придворни писари Едуба, — братът на Бианка от снимката, танцуваща в ръцете на акадеца с пуловер от камилска вълна, и водачът на пришълците, седящ отляво в ресторант „Свежест“, се сляха върху екрана на тази проядена от сънища и заблуди памет, съвпаднаха с прегърбената фигура на Томаз Странника пред разтворения изход на Хурсагкалама.
— Благодаря ти — каза той с пушачески тембър. — Без тебе нямаше да можем да се справим.
И двата гласа също се сляха точно в мига, когато „блатата червея сътвориха“, единият — на учителя Роан, който изкривил врат над малките листчета, изписани с грозния му почерк, четеше откъси от апокрифния епос за Гилгамеш III, наречен Смъртния, и другият — гласът на Томаз Далечния, който декламираше началото на народна песен, посветена на него самия, както настояваше толкова искрено.
Това се случи някъде по средата на алголския сук пред една грънчарница, обградена от влажни и слепи бюстове, оставени на слънце или може би пред някакъв цветарски магазин, в който се продаваха саксии и цели сандъци, засадени с цветето астромелия, чийто цъфтеж изкусно беше нагласен да съвпада с рождения ден на дъщерята на Патриарха, някъде там, когато братът на Бианка благодари за спасението на Книгата — това за Нор беше само избледнял сън, който съвсем слабо го докосваше в този момент на безнадеждност и умора — и настоя да бъде изслушана и неговата история, позовавайки се на сестра си.
Както всеки сън животът на Томаз Издръжливия в Акад имаше трудно определимо начало. Първо самият той призна как отначало не разбирал нито дума от чуждия птичи език и знаел единствено да надава тъжния възглас: „Ялом, ялом!“ край казана за прокажени и бедняци, докато поднасял за храна костената си черупка от броня на костенурка, но след два месеца взиране и евтанзия на илюзиите проумял, че по-лошо от най-лошото няма и се хванал да разбива ненужни мостове и стари сгради с железен таран, управляван посредством лостове и въжета; никой друг от останалите възкръснали не успявал да се справи с тегобата, а той издържал, опрян на костната си система на спартанец и тогава в именните списъци му прикачили първото прозвище: Томаз Издръжливия. И така я карал криво-ляво без много време за сикера и за равносметки и сигурно дълго щял да изкара, ако имало начин някак да прескочи онзи злополучен втори нисан, точно преди Нова година на строителния обект „Метрополитен «Мечтите на Лугалбанда»“, когато се разгневил неуместно и счупил челюстта на триокия надзирател, който го нарекъл „иркалско куче“, докато му плащал кучешката надница, едва стигаща за хляб и наденица. Но няма такъв начин: дните се преживяват един след друг, така както предварително са подредени като зърна от броеница — такива са акадските закони, — така че се наложило да бяга от куклуксклановска разправа и да крие името и лицето си; самотен пътник, напредващ пешком или в говежди вагон, на автостоп или като водоносец в Похода на десетте хиляди евнуси за мир, той се придвижвал на зигзаг и рисувал с маршрута си заплетени арабески, немил-недраг обикалял богатите и сънени провинциални градчета, където се представял за градинар, но никъде не се задържал повече от седмица и от страх.