Нор си помисли за родния Хурсагкалама и разбра, че Историята обича повторенията и черния хумор/. Никога повече, никога по-късно пълзящите не се показали явно на повърхността. Когато обаче след няколко века възникнал независимият профсъюз „Свобода“, борещ се за правата на бедните и угнетените, имигрантите и огнепоклонниците, берящите сладка тръстика и хомосексуалистите, плетачките на серкме и родените с раздвоен език, сред народа се заговорило, че обявената за терористична от поднебесните сенатори организация е част от подмолната, далече прицелена дейност на Мъртвите, докато тънещите в нелегалност и загадъчност ръководители на съюза не потвърждавали, но и не отричали една такава възможност.
— Съществуват ли Мъртвите все пак? — попита Нор, прекрачвайки изкуствения крак на просяк с кожена маска, както го изискваха правилата на кооперативната дейност.
„Съществуват ли Мъртвите в действителност“, се запитал Томаз Неверни след толкова противоречиви сведения. В университета край Лагаш бил дочул нещо и за новата генерация подземници — Децата на метрото, които масово бягали от подредения квадратен и родителски свят долу във влажните галерии на общественото подсъзнание, търсейки реализация на синкавите си мечти за сексуална свобода и равноправие, долу под краката на хилядолетни обичаи, предразсъдъци и вкаменелости. Долу в изоставените екологични ниши те натрапчиво дирели библейския старец Дедал и пиели отвара от гъби със светещи гръбчета и меки ресни, а предвидливи политолози и социопатолози предупреждавали Конгреса на Игигите и самия Мардук за опасността от този аморфна и гъбеста опозиция, от това системно източване на младата кръв на нацията капка по капка в заразните бокали на Мъртъвците, които дори да не съществуват, то това е опасността от едно недосегаемо и поради това непобедимо небитие, докладвали мъдрите плешиви глави, и точно от него трябва да се страхуваме, апелирали те. И Томаз Византиеца в безсънието от преумора дълго обмислял противоречивите сведения и нетърпимото положение в гръдния кош на кораба „Стълб на Посейдон“, докато накрая не зашепнал в мрака отчаяно опасните думи: „А нима ние не сме Мъртвите — ние, които изпълзяхме от долната земя Иркала, ние, сегашните обитатели на трюма, ние които сме кал в ръцете на силните, ние, умелите екзекутори на гордия небесен звяр, наречен кит?“
— И ти посмя да разкриеш сърцевината на убийствените си бълнувания пред останалите китоловци? — попита Нор с иркалско недоверие, прекрачвайки шепа стъклени топчета, на които в Ериду викаха стъклени перли, а в Харан — сирийчета, и посредством които гадаят просяците с кожени маски.
— Да, аз организирах стачката на трюмоваците от „Стълб на Посейдон“ — кимва замислен Томаз Пришълеца. — Сами оковахме ръцете си в здрави вериги, за да не се поддаде някой от нас поради страх или болка на заповедите на люспестия като морска змия Ику-Турсо, за да засмърди целият кораб на океанска мас и черен дроб, за да закалим опълчението си срещу безпощадната воля на палубата и бича на помощник-капитана, а аз прибрах ключовете от тежките катинари, хвърлих ги в устата на Тиамат. Заклехме се да бъдем непреклонни и единни, да бъдем готови на всичко. Така че цели три дни устоя нашата стачка.
— А после? — попита удивен от толкова смелост иркалецът.
— После някой пречупен от жаждата и глада се отрече, после някой разколебан ме предаде, после някой надяващ се на прошка пусна слух, че аз съм не друг, а дясната ръка на Бодливеца, най-радикалният от ръководителите на мъртвешкия профсъюз „Свобода“. — Братът на Бианка се усмихва с крива усмивка, спряна от вертикален белег на бузата. — Толкова опасен им се сторих, че даже не посмяха да ме разстрелят, както го изискват суровите морски закони, а ме затвориха в една от каютите на палубата и дълго се съвещаваха пред вратата какво да ме правят. Накрая случаят им помогна: решиха да ме свалят на току-що изплувалия на хоризонта безлюден остров с изгаснал вулкан. Те, разбира се, не знаеха какъв е този остров — твърде нехайно водеха кораба по звездите, твърде неточни бяха морските им карти, — аз също не знаех. Но едно вече ясно усещах с изострената чувствителност в големи премеждия: че не случаят, а нечия могъща ръка чертаеше умишлено и неотклонно пътя ми през целия Акад и ненаситния Океан към това късче лемурска земя сред непознати, враждебни и хищни вълни… Всъщност островът беше Дилмун…
Вървяха някъде по средата на алголския сук, когато Нор Крушенеца навлезе в най-странната песен от небесната си одисея и очите му се промениха — далечни като гранитен блок от хребета Машу, и гласът му — глух и задъхан, сякаш затиснат под величествен товар, и най-вече речта му — безцветна и многозначителна, претрупана с архаизми и инверсии, отчуждена и изтъркана, но по своему вдъхновена сред делничния глъч на еридугското тържище.