Да, истина ти казвам: островът беше Дилмун, макар отначало и сам аз да не знаех. Но след многото дни на размисъл, разходки по каменистия бряг и очистително гладуване, на четиридесетата нощ получих просветление, изпаднах в сатори и видях: островът беше Дилмун, единственият, на който имаше смисъл да попадна, и разбрах: само тук щях да науча ясната цел на човешката си мисия, само тук щях да срещна спасителя на човеците, татко Аманки, владетелят на това късче от праисторическия рай.
Нор се опита да си го представи като в поредица от японски рисунки: самотен, изтерзан от ужасите на кораба, екстатичен пророк, лишен от апостоли, събирач на яйца от скални гълъби и ядливи корени, наричани от хазарите моркови, развълнуван от глад, рева на прибоя и червея на съмнението, Томаз Крузо сънувал наяве и чувал собствения си глас като из тръба да го зове от високо, от върха на вулкана. Бели и черни камъни край лагуната събирал и прашка си направил от ликото на млада липа, шапка от палмови листа си направил, да го подслонява от слънце и дъжд, да го пази невидим, и нож също си имал — в ръкава си го бил скрил, преди да го изхвърлят зад борда, — а в навечерието на гората и кроманьонски боздуган се направил с чело от кремък и удобна ръкохватка; тогава чак навътре навлезнал в мрачните коридори под сводове от черни листа и измамни лиани. Пътят му вървял бавно и криволичел, но все нагоре по склона. Струвало му се, че се сражава с хиени и тигри, анаконди и зайци, и хитри маймуни, крещящи обиди, но никога сутрин не откривал следи от борбата, или косми и нокти.
Напредвал нагоре Томаз Растителния човек, изгубил броя на завоите и дните, изгубил надежда и спомен, но неотклонен в стремежа си, когато в буреносна, светкавична нощ се натъкнал на хижа — неочаквана, необходима и каменна, — чиято стопанка била една снажна снежна жена с едри гърди на име Сидури. „Слез надолу, върни се на брега край морето и чакай спасител“, посъветвала го тя, но след като подушила неотстъпчивата миризма на потта му, след като изслушала трудната му история, тя го нахранила с царевични питки, напоила го с омайна сикера, целунала го в устата и му посочила по-преки пътеки, пълзящи нагоре към бога на смъртните, всемъдрият Енки.
Нагоре се изкачвал Томаз Твърдоглавия с омагьосани крайници и непослушнни зеници, като че ли все още упоен от сикера или пък от редкия въздух: привиждали му се птици, летящи обратно, дървета със зъби, останки от танкове, говорещи ручеи и базалтови гиганти с дълги уши и оранжеви шапки, но измъкнал се жив веднъж от гората, бил изгубил вече страха си, не се изплашил, не викнал от ужас, когато пътя му преградили мъж и жена скорпионочовеци. Тези двамата, които пазели седем лакъта висока и дванадесет широка стоманена порта с изковани божествени знаци и символи, рунически букви и машинни команди, тези двамата, които пазели владенията на Всеистинния, тъй посъветвали самотния пътник: „Слез надолу, върни се, човече, през Гората на сенките на брега край морето, виж къде отива Шамаш и чакай спасител, седнал върху изсъхнали водорасли“, но след като изслушали мъчния му разказ и болката му за света, те се просълзили със скорпионски сълзи, посочили му малка странична врата във великата китайска стена, обграждаща гърлото на вулкана, и прикрили с ципи очи, за да не видят как смъртен навлиза във владенията на недостижимия Енки.
Продължавал нагоре Томаз Единака, още един ден се изкачвал и нищо особено наоколо не забелязал — само мъхове, нисък клек, черни морени и вятър, — нито престол, нито страшни и странни знамения наоколо той не съзрял. Вечерта, студен от умора, край стъклен ручей полегнал и сдъвкал в устата си червените зрънца на едни планински храсти, лишени от име в душите на равнинните хора, за да запълни стомаха си празен и викащ. Така постъпил наивно, а сетне заспал с подложена под главата палмова шапка, която през деня го прикривала от слънце и дъжд, а нощем го правела невидим сред мрака. Заспал Томаз Скръбния и спал час, или два, или три — никой не знае, — когато изведнъж звездният свод се разцепил и гръмовен шум като из тръба, като от тридесетгаров водопад, като из утробата на змея Кецалкоатл, се изсипал върху бедната му глава и той скочил разбуден, и той се изправил замаян, и той се затичал като овца метелява — ослепял, оглушал и потресен, — и: И ето, аз го видях, срещу мене стоеше, приличаше на човек, но по-различен, по-висок беше, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс, главата и косата му бяха бели като бяла вълна и като сняг, а очите му като огнен пламък; нозете му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена, а гласът му беше като глас на много води, падащи от високо, той беше застъпникът на смъртните, той беше Енки.