— Запомни две неща в сърцето си, смъртни: че корените на Дървото са винаги там под земята и че само силната светлина спящия ще събуди!
Томаз Акадеца спря изведнъж и се огледа, сякаш пробуден сред маранята на пазарния следобед, огледа се учуден, сякаш за пръв път виждаше иркалски лица и пресметливи очи, после махна с ръка и продължи напред, потънал под повърхността на деня, в дълбините на спомена.
— А после? — попита Нор, който всъщност беше водач и знаеше пътя през сука.
— После — махна с ръка Томаз Пришълеца, — после не помня. Пробудих се сред утринните изпарения на брега край лагуната върху ложе от изсъхнали водорасли и гладък камък вместо възглавница, и нито шапка, боздуган или прашка, само ножът ми беше останал и черен метален вкус в устата. Не знам. Не помня. Може би сам съм се върнал, може би на гърба на птицата Рух по повеля на Онзи, а може би по друг начин; не помня… През следващите няколко дни по крайбрежието се скитах в размисли и потресение, нощем спях в пещерите на морските лъвове и нито сутрин, нито вечер не поглеждах по-далече от душата си, така че не забелязах от коя световна посока се появи прекрасната лодка със слънчев рибар да ме вземе. Той беше точно спасителят, за който предрече Сидури, той беше точно спасителят, за който мълвяха мъжът и жената скорпионочовеци, той беше Уршанаби, любимият лодкар на Аманки, макар самият да отричаше и макар да твърдеше, че този остров носел името Патмос. Взе ме човекът и ме откара при неговото племе на егейски рибари, откритосърдечните бронзови жители на средморска Икария, и там живях седем дълги, но спокойни и безсловесни месеца, а през месец аяру с пиратска шхуна и под измамното либерийско знаме се добрах до Милет в страната Асирия, до северните граници на Акад, обетованата земя, където вече ме чакаха и където вече знаеха кой съм. Сухият вятър Нинурта беше разнесъл слуховете за пророка от Патмос, който се бил срещнал със самия бог Еа и който бил богат на крамолни откровения, още преди неговото завръщане и като че ли само от това небесната твърд се бе променила: слънцето грееше по-дълго, звездите нощем блестяха по-ярко, в душите на бедните никнеха зелените стръкове на надеждата, а ръцете на силните вече точеха ятаганите на омразата.
Едни посрещаха пророка с хляб и сол и жадни за истина, а други с камъни и бързи доноси; и лесно си намери Томаз Богослов амбициозни сподвижнци и славословещи последователи — организацията на Мъртвите стана неоспорима реалност, — но още по-лесно се сдоби с невидими врагове и неумолими гонители, като и едните, и другите го вземаха за някой друг — такъв, какъвто им бе нужен да бъде. Отначало, все още аморфен, успешно се настаняваше в калъпа, който грижливо му бяха подготвили: говореше на митинги, апелираше, сочеше с пръст небето, подписваше декларации, харти и обръщения, посещаваше болници, затвори и публични домове, медитираше публично в асаната „сурия намаскар“, снимаше се в белите одежди на месия, призоваваше към гражданско неподчинение и безкомпромисна стачна борба, успя дори да се забърка в задкулисни интриги и мръсни игри, които доведоха до оставката на не един и двама министри, а после се огледа за резултати и видя: бедните бяха останали все тъй бедни, и богатите бяха все тъй богати, и той се почувства все повече странник в този многорък, устат и поливалентен град Вавилон. Беше чужденец и скоро започнаха да му го напомнят. Постепенно започнаха да го изолират, да принизяват ролята му в съюза, тихомълком да го изтласкват от координационното бюро, дори да го критикуват на открити събрания, а по-късно и да го обвиняват в сектантство, злобно да го ругаят и анатемосват като лъжепророк, опасен ересиарх и разколник. В ответ, обхванат от съмнения и дълбока апатия, Томаз Разколников не предприемаше нищо. Нощем не спеше, а разсъждаваше върху пестеливите съвети на Аманки, денем се криеше от многолюдните сборища на Мъртвите в апартамента на сестра си Бианка, криеше се от користното многословие на новите лидери в сянка. Докато една вечер в информационния бюлетин по радиото не чу, че партията на Свободните е легализирана и свикала първия си конгрес, на който Томаз Меншевика бил осъден като върл фракционер, екстремист и идеолог на порочната доктрина за тесния път, а чучелото му, изработено от разноцветни парцали, стъклена вата, черупки от кокосови орехи, агнешка кожа и умел таксидермист, било гилотинирано и оплюто на площад Нинтукалама от разгневената тълпа пред радостните погледи на аристократите, поканени и дошли специално за случая с позлатени карети и черни лимузини. И тогава той разбра: те, всички те, новите подземни сили и старата прогнила власт, се опитваха да превърнат Акад в Иркала…