И тогава какво друго ми оставаше, освен да бъда такъв, какъвто крещяха, че съм? Какво друго ми оставаше, освен да се отделя, да се отцепя с група все още верни съратници — повечето имигранти и несретници като мен, макар да имаше и доста студенти, огнепоклонници на средна възраст, архивари, които са винаги толкова нужни, и програмисти, десетина Деца на метрото с шарени дрехи и стари приятели китоловци, един енси на бедно предградие даже беше с нас и четирима елитни преподаватели, най-мъдрите мъже от университета край Лагаш, — какво друго ми оставаше: излязох отново в нелегалност, този път преследван не само от властите, но и от бившите си другари от вътрешнопартийната служба за контрол и безопасност. Беше крайно време да се вслушам в словата на Енки Разумния.
Томаз Пауновото око вече не разказваше горчивата си история, а се вслушваше в нещо, доловимо само от неговите уши на стрелян хищник. След това се затича тромаво като мечка, разблъсквайки кошове, пълни с кошници и картофи големи като сърца, а тълпата инстинктивно му правеше път. Нор го настигна чак в склада на тенекиен магазин за стоки с намалени цени. Там мършаво като щъркел момче виеше от болка с почти ултразвуков стон, гърбът му беше прорязан от кървави ивици, около които кожата висеше на бели парцалчета, остригана и ръбеста,главата му се тресеше като на паралитик, панталоните, протъркани и мръсни, със знака на ТВУ „Щастливо детство“, едва се задържаха на кръста му, а собственикът със свирепа методичност налагаше сгърченото тяло на малкия крадец. Наоколо стояха и гледаха хора с хладни усмивки и дебели вратове. Томи Пивота спря задъхан, явно все още не свикнал с иркалската гравитация, а после без дума да каже, издърпа черния чадър от ръцете на кубичния екзекутор, счупи го като клечка за зъби и все така безмълвен наведе глава и излезе от склада. Никой не се опита да му попречи.
— Накъде отиваме всъщност? — сети се да попита след стотина крачки Томаз Гризли, който досега просто се беше осланял на спътника си.
— Натам, откъдето тръгнах сам сутринта — отговори Нор неопределено някъде по средата на алголския сук пред една грънчарница, обградена от влажни и слепи бюстове, защото знаеше, че не посоката е това, за което мисли в момента едрият мъж до него.
— За какво ставаше дума преди малко? — потърка чело братът на Бианка.
— Беше крайно време да се вслушаш в съветите на Енки.
— Да, разбира се… Знаеш ли, сега ми се струва, че съм се досещал за скрития им смисъл много отдавна, може би още преди да ги чуя от горящите храсти, но нещо тогава е пречило да изкристализират в моята Ме, може би е било твърде рано. А когато бях изхвърлен отвсякъде и прокуден като бясно куче, настъпи точното време, когато нямаше връщане назад, а напред никъде никой не ни чакаше и желаеше, точното време, когато поради липса на друга опора съветите на Енки се превърнаха в уомпитър, единствена ос и цел на жалкия ни карас. Рано или късно щеше да се наложи — вече бях сигурен в това — да се завърна тук, долу в Иркала, защото Акад се крепи в действителност върху нейния покрив. Защото, както каза Аманки, „корените на Дървото, смъртни, са винаги там, под земята“ и отровните сокове пълзят бавно нагоре през цевите на стъблото, за да заразят и плодовете с тленност накрая. Защото, за да се ремонтира надстройката и се издигнат нови етажи, трябва предварително да се реформира базата, да се изгради отново основата. Защото Иркала е костенурката, върху чиято гранитна коруба горният свят, с едно ниво по-близък до боговете, се грее на слънце. Защото тук е огромната, непоклатима и невидима за титаничните кораби част от айсберга, значи тук трябва да се залага динамита на промените и пролетта.