Двамата вървяха покрай павилионите на букинистите, писачите на индулгенции, нумизматите, тълкуващи монетни сънища, и продавачите на амулети с люспи от сирени. Тук гората от тътрещи крака тела беше оредяла, тежката миризма на цъфтящи астромелии и тежките погледи на влажни бюстове, оставени на слънце, останаха най-сетне назад зад потните им гърбове и за пръв път в задушния следобед се усети полъх на далечен бриз с дъх на небе и море. Двамата вървяха към края — странна гледка и странен разговор според алголската правомерност, но сред пазарното многолюдие може да се види и чуе какво ли не, така че може би затова все още никой не ги беше спрял, никой не се бе опитал да ги задържи.
— Истината е, че цялата Книга я написахме ние — братът на Бианка потупа издутата брезентна торба — и тя не е божествено откровение, тя не е съвършена, защото е човешка книга. Но тя е началото, словото, което ще породи едно ново битие.
В „След като Ан сътвори небето“, апокрифният епос за Гилгамеш III Смъртния, който старият Роан сричаше от малките листчета, изписани с грозния му почерк, се казваше, че Енки Премъдрия е поверил на пророка от Патмос свещените си скрижали, едно божествено четиво, чрез което да бъдат избавени черноглавите от страдания; Нор ясно си спомни това, както и блестящия самовар върху кръглата маса преди седем години. И точно тук, в края на неговата история, за която настоя да бъде изслушана, позовавайки се на сестра си, разказът на Томаз Скриба се разминаваше най-драстично с легендата, разпространявана сред народа и записана върху стотици бели листчета от учителя Роан преди тридесет и три години.
— Искаш да кажеш, че Книгата сте я написали вие, вдъхновени от Аманки Предвидливия, заслушани в двойния му светъл съвет, нали? — търси компромис Нор по иркалски, учуден от такъв двоен финал.
Не, искам да кажа, че Книгата я написахме ние, донякъде обезверени, донякъде изморени, често изпадащи в заблуда, често изпадащи в отчаяние, но ние, обикновените човеци,а не Нудиммуд, и въпреки Нудиммуд! Това искам да кажа — отсече троснато Томаз Ересиарха и явно нарочно го каза, привидно опълчен срещу своя велик Доайен. — Да, и ние мислехме, както се разправяше по-късно от уста на уста, че Той води ръката ни, че Той ни закриля. И добре, че беше тази надежда, иначе не бихме събрали кураж и сили за делото и срещу злите капани, с които невидими ловци трасираха пътя ни.
Така беше, но с растежа на Книгата намаляваше вярата ни, че сме се захванали с богоугодна и благословена дейност. Така беше, докато един ден — спомням си, че тъкмо завършвахме двадесет и осма глава — не ме извика да поговорим насаме силно разтревожен нашият Шамполион, който работеше върху трудната писменост от възелчета, косми и цветове на онази далечна и самовглъбена народност, населяваща високопланинската страна Шамбала, разположена над белите облаци и мъглите от равнинна суета, извика ме и ми каза нещо, от което ми се сви стомаха, все едно погледнах от ръба на леден глетчер в празнотата на бездна, пълна с космически мраз и звезди. Беше прозрял през кристалната невъзмутимост на шамбалските текстове в двойнственото естество на словото, което се канехме да пуснем свободно сред хората, и ми каза с напукани от безсъние устни: „Трябва да спрем!… Трябва да спрем, да изгорим написаното и да заключим с клетва събраната памет. Тази Книга, толкова нужна за нас, не е книга на Енки, както гордо изтъкваме в увода, напротив: тя е камък срещу Енки, тя е оръжие за отцеубийство. Колкото и да ни боли,тъй като е плът от нашата плът, нека я изгорим и забравим.“
Така каза чернокосият преводач с напукани устни и беше прав. Сто пъти беше прав и аз знаех това. Но също така знаех, че тази Книга ще живее независимо от всички възможни последствия за боговете и владеещите деня. Аз знаех, че всъщност Енки е знаел: той не би могъл да създаде тази Книга, нито дори с помощта на Нинхам и Енлил под тежкия взор на Ану — боговете задават единствено началните условия, това самият Аманки го каза, но са неспособни да променят и направляват причудливия ход на процесите. Аз знаех, че всъщност Енки е знаел: успеем ли веднъж да познаем механизмите, които стоят зад тънкия слой на видимостта и движат света, бил той Акад или Иркала, това значи рано или късно да ги овладеем, това значи рано или късно да променим и тях, самите богове, а посегателството срещу неизменчивото се нарича теомахия, защото боговете са като органите на кита: силни, хармонични, синхронизирани, свръхспециализирани, но прости в устройството, съвършено действащи детайли в организма, но безжизнени късове месо извън него, докато ние сме като мравките в мравуняка: дребни и жалки, суетящи се насам-натам и външно еднакви, но всяка сама по себе си много по-сложна и автономна от някой отделен орган на морския звяр, защото ако загине един воин от мравуняка или дори стотина, мравунякът ще оцелее, но ако извадиш няколко органа от пръскащия гигант — мъртъв е вече — кратък е животът на мравката пред дългожителя кит, но истински вечен е само мравунякът, — и накрая защото мравките ремонтират, подмладяват и усложняват по собствена воля, желание и насока общия мравешки организъм, носещ името Вавилон, докато може ли сърцето да поиска от кита крака, попитах аз косоокия преводач Шамполион. Така че на острова Дилмун с изгаснал вулкан, или може би действително Патмос, Енки е знаел, изморен от безсмъртие, и затова бе така неохотен да предприеме каквото и да е било в защита или вреда на дребните мравки с черни глави.