Тогава гениалният ни преводач от Лагаш, който ме гледаше с искрящи очи и недоумение, ми каза: „Томаз, ти си безумец! Сравняваш хората с мравки, а боговете — с парчета месо. Помня, че си от Иркала, но не предполагах, че си все още тъй заразен от мъртвешката й мравешка идеология. Не бих искал да извървя докрай с теб страшния ти път. Сбогом, безумецо. Ти си наистина бесен…“ Така каза и ни напусна заедно с още трима души от нашата група „Буря и натиск“, а след тридесет дни Книгата беше завършена и отпечатана в една университетска печатница край Лагаш.
Книгата беше родена — братът на Бианка потупа издутата брезентна торба — и както беше предречено, тя се оказа твърде опасна. Заради нея ни преследваха, осъдиха ни задочно на смърт, изтриха имената ни, оплюха надеждите ни, затръшнаха зад нас всички врати, прогониха ни в степта при чакалите и действително убиха шестима наши съратници и двама ятаци, инсценирайки падане на метеорит, през нощта ни проклинаха, през деня ни осмиваха, истински ни мразеха и в същото време се страхуваха, защото и властите, и легалната опозиция на „Свободните“ бяха разбрали — едните са го знаели винаги, а другите бързо го усвоиха, — че колкото по-дълбоко дълбае червеят на съмнението, толкова по-застрашени са устоите, и че ереста на съмнението е най-вредната ерес, срещу която единственото лечение е кладата, единственото спасение — рибешкото мълчание или обратното: маймунският език.
Без сам да разбера как и кога, но групата се разпадна и една сутрин осъмнах срещу глухата стена на въпроса: „А какво ми остава от тук нататък?“. Бяха ми останали само Книгата, пътят надолу през кладенеца и една древна песен от времената на Лугал Шамаш Етана, епохата на строежа на Вавилонската кула:
Вървяха по пустите улици между високи дувари и герести къщи в старовавилонски стил. Най-после бяха излезнали от дългия ръкав на алголския сук, в който е възможно часове наред да крачиш с подбити крака и все да оставаш на същото място. Томаз Бесния с хриптящ глас лаеше своята песен. Нор вървеше от лявата му страна.
„Бесен съм, бесен съм“ — хълцаше Томаз Човека, после спря като препънат и се загледа в краката си, все едно върху калдъръма щеше да резчете думите на свободата, а след това продължи напред с наведено чело. Нор не се сдържа и се закашля.