Но Нор не протяга ръце, за да поеме товара:
— Глупости, та ти си само с три години по-възрастен от мен и много пъти по-честен. Защо е необходимо въобще да търсиш заместник? Помня те още от училище: ти беше в четвърти курс, когато ме приеха в Едуба. Томи Пивота, звездата в отбора на младите писари — още тогава ти се възхищавах. Спомням си финалния мач срещу кадетите от ВУД, когато и двете агитки бяха изгонени от залата, но вие все пак победихте, а Ректорът след това произнесе реч и те обяви за отличен образец на новата иркалска порода, която с още по-голямо дръзновение и от предишното поколение на „Правата вяра“ ще продължи изграждането на нашата мила, процъфтяваща и нестарееща Родина — спомням си, че чак ме втресе от вълнение и завист… Защо е необходимо да подадеш на някой друг топката точно сега, когато си сам пред вратата?
— Да, така беше. Аз също си спомням. Но погледни ме внимателно — усмихна се с крива усмивка, спряна от жестокия белег на бузата, Томаз Дървото без корени — вече съм свършен човек. Докато ти… ти въобще не си се променил.
Ти въобще не си се променил, каза той и изведнъж видях причината, разпознах я ясно, причината — осезаема, хлъзгава и хладна, — която се разду като гладък мехур на изплуваща риба и при растежа си ни запрати в различни посоки:мен — в ресторант „Свежест“ сред отрепки и южняци, Ирена и Марио — на безумния празник в Хурсагкалама, теб — върху черния пясък на плаж „Вярност“ или някъде още по-далече, причината, поради която ти отвърна с досада очи от лицето ми на възрастно бебе, характерно за всеки иркалец, и тръгна на север с мнимото достойнство на мравешка царица, и която — не, не бълнувам — би те накарала да се взреш с интерес в сивия му ястребов ирис, да попиташ любопитно за белега, да погалиш с поглед дълбоките бръчки — неизличимите знаци на живота върху това благородно лице, да прокараш въображаеми пръсти през прошарената му коса — не, не бълнувам, — защото точно той е този, когото ти търсеше и чакаше да бъда аз през безкрайните ни седем години и защото видях изведнъж жестоката присъда — ти въобще не си се променил, каза той — и причината, която се нарича: латентен живот на страхливец, живот обърнат навътре: вътрешно се гневях и говорех навътре, вътрешно се борех с неправдите и спорех навътре, вътрешно повтарях тежки заклинания и крещях насън и навътре, вътрешно изгарях като залез, а външно мълчах и изстивах, и все още щях да мълча и изстивам, ако не беше разрушителната поява на човека, дошъл от Акад, човекът, когото ти търсеше и чакаше да бъда аз толкова време, защото летящата мишка само веднъж в страхливия си дървесен живот се осмелява, един единствен път се решава на скок и на полет, а как завърши този опит за мен ти помниш добре: „Радвай се, синко, че ще се отървеш само с уволнение. Радвай се, че са те писали само сценарист, така че присъдата е условна. Радвай се, синко, и целувай ръка!“, каза един от многото ни бащи, директорът на Мегадонските киностудиа, а филмът — къртовски труд и изпепеляващо напрежение, молби, безбройни унижения, компромиси и тежката депресия накрая — спомняш ли си какво стана с филма накрая? — потъна в нечий злопаметен сейф, изчезна, разтвори се като дим от цигара във влажния въздух, като капка кръв в бъчва с мастило, като въздишка в грохота на горда манифестация, крещяща с десетте си хиляди гърла „вечна слава, вечна слава!“, изпари се веднъж завинаги и аз, освободен от амбиции и съвест и от опасната си рожба — сигурен съм, че помниш добре това, — заживях растителния живот на послушен счетоводител в металургичния комбинат „Железен век“, след това още по-спокойно като парнаджия и чистач в една вила на национален герой от квартал „Маховиц“, за да стигна последния си статус на безработен страхливец и просто тяло, в което няма нито електричество, нито какво да се възпее, тяло, което знае понятията доблест и дълг, чест и достойнство, но борави с тях само във вътрешните си монохроматични монолози или когато води своите записки от подземието, тяло с парализиран от опасения гръбнак и атрофирали мускули от омекнала воля, в което ти се вглеждаше с хирургическа надежда, че е по-различно от другите, — а нима сама ти бе по-различна? — допреди ясно да видиш причината, поради която отвърна с досада очи от лицето ми на възрастно бебе, тяло като твоето, това на Ирена, Марио или всеки иркалец, изградено от думи без достатъчно сила, за да протегне ръце и поеме товара — една самотна като синьо слънце Книга.