— Нека да влезем вътре — предложи Нор, макар че забеляза колата, паркирана отпред. Беше последен модел от разрешените по крайбрежието автомобили, от онези с парен котел, три колела, електрически фарове и допустима скорост един стадий в час. На номера пишеше РОIЗОN. Това беше колата на човека, който чакаше Нор и Томаз след стълбите надолу, във влажното мазе с четирите железни легла и умопомрачителната колекция от рисунки на магарета, петли, голи жени и портокалови дървета, чакаше излегнат на едното легло с обувки върху чаршафа и пушеше цигара, свита от вестник, а сладникавата миризма говореше сама.
Съвсем забравен, всички бяха го забравили или не видели сутринта, а ето, че той бе отново тук — странно дегизиран двойник на Боб Хоскинз, плешив, доволен, кръгъл и подвижен като пумпал, той стана явен няколко минути след четиримата от Мегадон, но претендираше, че квартирата се пада по право на него, защото бил получил обещанието в замяна на цяла кутия секретни копчета още призори заедно със седемте удара на камбаната от бароковата часовникова кула в старата част на града, и ето, че сега, съвсем забравен и невидян от другите, които вече бяха излезнали на улицата, а Нор преговаряше за наема и условията, докато те брояха крилата на чайки, закачени на тънка връвчица да се сушат под прозореца на втория етаж и търсеха отговора в мрака навътре, и ето, че сега същият тип от сутринта, миризлив и нагъл като койот, бе отново тук.
— Здравей, друже. Мислех, че и ти като твоите приятели си се отказал от квартирата. Ама щом си тук, май ще се наложи да поделим нощта под този възможен общ покрив.
— Боже мой, само това ми липсваше сега… Вижте какво, настоявам да си съберете незабавно багажа и да напуснете. Колко пъти трябва да говорим? Нали се разбрахме вече, че тази квартира не ви принадлежи.
Онзи премигна тихо като лукав, тлъст плъх:
— По-полека, драги, по-полека. Че слушах днес новините, за някакъв скандал в ресторант „Свежест“ ставаше дума, че целият град за това шуми. Ама и друго: по една случайност познавам и другарчето ти, ще знаеш…
Човекът, който нямаше вече какво да губи, усети как му притъмнява от злост и безизходност и като през стъклен памук чу пушаческия тембър на Томаз Студения:
— Кажи какво искаш?
— Какво искам ли?… А, нищо не искам. Просто така да си поговорим, все пак стари познати сме.
Седяха на железните легла — двамата върху оголените дюшеци, третият, излегнат върху белия чаршаф. Старата радиола, голяма като шкаф, в който би могло да се скрие джудже шахматист, предаваше хремаво сладникави шлагери. Натрапникът бе потънал в себе си и усещанията, изтичащи от цигарата му, натъпкана като гъсеница с анаша, и паузата тъмнееше дълга като дим. Двамата мълчаха и чакаха. Най-после чуждият стъпка угарката на пода, скочи като палячо от картонена кутия, разпери ръце, сякаш учуден, че са празни и зафъфли с механичната настъпателност на отчетен доклад или актьор, обърнат към празна зала:
— И така, може би първо трябва да се представя. Казвам се Аарон — съобщи той, но си личеше, че някое друго име повече би му отивало. — Тръгнах на почивка като всеки трудов гражданин и съдбата намери за нужно да ме насочи към това влажно мазе на улица „Нинхурсаг“ Х ХIV в задъхания от жега, туристи и безродни космополити град Алгол, по новому Ериду, в гостоприемната страна Иркала, по старому Кур-ну-ги, и да ме срещне — кой би могъл да предположи, че точно тук? — не с друг, а с вездесъщия Сталкер.
— Да, любезни друже, — обърна се той към Нор, който вгледан навътре упорито се опитва да забави жизнените си процеси, течащи във взривоопасна насока, — този тук до теб е всъщност неуловимият Джинги Би, главатар и говорител на терористичната организация на Бесните. А те, трябва да ти кажа, бяха безумни маниаци, които плашеха с вертикалните си зеници всички почтени акадци и се заканваха да разрушат предписания в рецептите на боговете обществен ред, а върху отломките му да засадят червени цветя с черни плодници и да блудстват в разврат и поквара. Само че и те като кучетата в гладна глутница се изплашиха от толкова власт в устата на Острия зъб, та го предадоха накрая, на държавен съд го предадоха собствените му хайдути с целувка.
Не, не зная какви ти ги е разправял и не искам да зная, но едно нещо е истина: бягството му от затвора в Анадола дяволски хитро беше замислено и голям шум вдигна из всички подземни свърталища и беломраморни резиденции, в тайните служби и по седянките вечер все това се коментираше, във всички вестници и доноси от това време все за Бесния и възможните му съучастници пишеше, така че с ръка на ръка на сърцето потвърждавам и аз: истина е тогавашната му зла слава. Но „всяко чудо — за три дни“ е казал народът и вярно излезе: скоро всичко затихна, забравиха хората и органите лицето и името му, а и той като бесен пес със сменена козина изглежда това точно целеше. Пусна се слух, че се бил покаял, че в дебрите на религията се бил изгубил и от погледа на всепроникващия Тесеракт, но за всеки, който има ум в главата и съобразителност под езика, беше ясно, че шило в торбата не стои, и нищо чудно, че един ден в черно палто, с бяла кърпа около врата и палмови клонки в ръка се яви във Финикия забравен и скромен човек, когото скоро нарекоха пророк на новото време и под прозвището Сталкер стана известен…