Стоим със Сталкер на края на черна, мастилена равнина, гладка и пуста като гигантски лист гладно индиго. Отгоре струи светлина, макар че не се вижда определен източник…
Но ето, аз видях, и ти виждаш, и ние грешните виждаме: Книгата е това. Това е Книгата, лежаща в краката ни, чиито лъчи се отразяват в амалгамата на ниското метално небе и заливат равнината с отразената светлина на чуждото и наше знание. Под лъчите на тази светлина започват да се надигат белите стръкове, бледите филизи на една нова раса, току-що поникнали, голи човешки тела — и ти, и аз, — надигат се сънени, залитащи отварят трудно очи — и ти, и аз, — „светлината спящия ще събуди“, — преродени отново, те още не знаят, че започва ден първи от една нова космическа ера, от новата калпа, и протягат бавни ръце, забравили Деня на гнева, а ти и аз, заедно с тях, виждаме, и заедно слушаме гласа на Спасителя, Изкупителят, Синът човешки, носещ името Адонаи, носещ името Христос.
Гледам тези невероятни метаморфози като дълбоководно създание, извадено в редкия въздух, и виждам твоето прекрасно тяло как се разтапя в огъня на новия изгрев. До мен безмълвен като мраморна статуя стои Сталкер и наблюдава без мускул да трепне по издълбаното му от бръчки лице.
Някой слага ръка на рамото ми и чувам мазен глас:
— А, стига, стига, драги. Доста прекалихте с мистицизма. Време е да тръгваме, вече идват за вас.
В далечината се чуват сирените на полицейски коли.
Те идеха наистина, но възможно е да имаше защита срещу тях все пак.