Чак сега през червените шалове гузно пропълзя мисълта, че на тях им пречи гравитацията, че са попаднали в тежък адаптационен цайтнот и затова гледат като бити кучета, и макар че заедно с нея се промъкна и предчувствието за ужасна, за фатална грешка, Нор се хвърли към пастиша, хвана го за широкия му кожен колан, под който се съчленяваха двете части на неговото сухо тяло и го дръпна силно назад, сякаш искаше да го пречупи, но всъщност искаше само да го отдалечи от хриптящия, ослепял от струйките пот и безсилие акадец, да го извади от магическия кръг на неуязвимостта, искаше да прекрати това идиотско представление — добро забавление за посетителите и огромен риск за пришълците. Дръпна го силно назад, едно единствено движение и приказно лесно гадният палячо се поддаде, залитна назад — кратък миг, обаче достатъчен: Книгата се откопчи от възлестите му пръсти и освободена изхвърча в противоположна посока — напред, — но твърде тежка за полет и по неизбежна парабола се сблъска разтворена с твърдите плочки на пода, падна по лице, със смачкани страници върху петна от разлято вино и влажни угарки. С отчаян вопъл акадецът — Нор го видя — също на пода, като куче, на четири крака, като куче го видя как се стремеше към нея, как пълзеше, как я желаеше, как я достигна на края, догони я, закъта я в пазвата си — тежко правоъгълно сърце под пуловер от камилска вълна; да, видя го, но само в ъгъла на зрението, в периферията на болката, защото врагът го държеше за косата, скубеше кичури от дългата му коса, причиняваше болка и ярост. Долу! На пода! Веднъж само да го събори на пода! За да го удари. За да отмъсти и накаже. Да му върне някак си цялата болка.
Болката и яростта помогнаха на Нор да събори пастиша на пода и сега той лежеше по гръб, без дори да направи опит да се изправи и без да спре да се хили през отворите си, отвратителен като бяла човешка хлебарка по гръб. Победителят скочи с колене върху гърдите на падналия и замахна към лицето му — фалшиво и доволно — с всичката си омраза и озлобление, събирани през толкова много, толкова дълги години растителен живот, подобен на смърт. Чу се шум от счупено стъкло и лицето на Пиеро се разсипа на малки цветни късове като разбит стъклопис по мокрите плочки, покриващи пода на големия салон в ресторант „Свежест“. Настана мъртва тишина, убиецът гледа с невярващи очи, докато някой му изкрещя: „Изчезвай, спукана ти е работата!“, и без да чака повторна покана, без да се обърне да види чий е съвета, скочи на крака и се втурна навън.
В мига, в който излетя през вратите на ресторанта, прозвучаха първите полицейски свирки.
Оттук нататък работите са малко объркани, спомените се губят, времето чезне; вероятно, подплашен от далечни сирени и туристически глъч, съм прескачал ниски дувари, тичал съм вероятно по тесни улички с дъхтящи на мъх калдъръми и съм се крил сред сладката тръстика в сенчести дворове, вероятно, но не и със сигурност, защото уплахата изглежда има това свойство да забулва главата и спомените в мека мъгла. Опомних се чак…
II
След събитията в ресторант „Свежест“ обектът Зет напусна това заведение за обществено хранене в ХIV ч. ХIХ мин., пресече тичешком площада на Лазуритената брада по диагонал, тръгна по ул. „Свобода“, въртейки глава наляво и надясно, после сви по ул. „Кедрова гора“, по която се движеше плътно прилепен до стените в сянка. Така премина две преки, след което се отклони по ул. „Тъкач орденоносец“ и още след няколко гара хлътна в субтера на една полуразрушена къща (такива с прискърбие все още се срещат, но разбира се само в некурортната част на града ни) и там ниско пребивава около Х мин. в пълен мрак сред изгнили дъски, разядени пирони, опадала мазилка, мръсотия, изпражнения и спящи прилепи, което ясно говори за моралните устои на подопеченото лице. След това същият излезе на слънчева светлина, огледа се примижал и уверено се насочи на запад. Вървеше бързо, но вече без да тича, по средата на платното, като прекоси съответно улиците „Блестящ холуб“, „Смъртта на героя“, „Седми аяру“ и „Чужд ден“, така че за нас нямаше почти съмнение накъде се е запътил и бяхме в готовност да действуваме според инструкцията. Изведнъж обаче лицето Зет усети наличието на внимателни очи или предварително беше осведомен за нещо от враговете на народа и рязко смени посоката като сви на юг по ул. „Младежка“ и скоро се озова в неприкосновена близост до нашата гордост и слава — Храмът светилище Хурсагкалама… Ето какви бяха стъпките на наблюдавания Зет, а той дори да не помни, нашата работа е зорко да бдим.