Той почти не усети кога нещо под краката му подаде, как залитна — не очакваше началото да е толкова хлъзгаво и стръмно — и хлътна, губейки равновесие, в гърлото на нов етап и нова неизвестност. Лицето му пламна от срам, но вече се возеше седнал върху транспортната лента в сумрачния, влажен и вибриращ хранопровод на свещения хамелеон Арак, който в момента го преглъщаше като глупава пеперуда надолу към сърцето на Хурсагкалама. Дали там го чакаше бялата роза с бодли, изцапани с кръвта на героя Гилгамеш, дали там го чакаха пуку и мику — барабанът и палката, за които се разказваше в легендата, — и дали там някъде, напред, имаше спасение и смисъл?
Безсмислени въпроси, естествено, докато се въртеше като капка пот по улеите от бръчки на добруджански жетвар, надолу и напред, към топлото езерце с хлорирана вода, където удари коляното си в камък или нeчия тежка челюст. Намираше се в началото на кошмарно коренище от коридори — бледи цеви, разнасящи гъстия като качамак поток от туристи към различните импулсни центрове в двете полукълба на Хълма, червеното и черното, символизиращи двете лица на народното съзнание — редът и вакханалията, официалните манифестации на преклонение и неуправляемите пролетни карнавали — и диалектичната връзка между тях някъде в центъра, лесният преход от черни меси, куклуксклановски сборища и линчуването на непокръстили се към строгата червена символика от конгреси и пленуми, свещената схоластика на Ордена на плешивите, които бълнуват, тълкуват и внедряват в живота ни кремъчните завети на четиримата прозорливи пророка и сладкоустите тезиси на нашия всеобщ баща, Патриархът. Нор преджапа плитката вода и тръгна по един от тунелите вляво. Блъскаше се в забързани, възбудени от иркалското кафе, смеещи се до сълзи чужденци, носещи задължителните жълти звезди и препаски. Върху повечето препаски пишеше т’ЬWH’с, така че човек можеше да се досети какви са главно веселите гости. Те циркулираха като еритроцити сред белите тела на местната творческа младеж в разклоняващите се коридори, които на места се разширяваха повече от тръби в планинската електроцентрала — тук чуждоземците обръщаха нагоре еднаквите си като желъди лица и с отворени уста зяпаха таваните, изографисани с ладии, риби, кентаври, близнаци, змейове, змеици в златни колесници, изумрудени очи на сфинксове, символи на слънца и планети, самолети, космически птици и други звездни знаци, които крият в себе си съдбата на всички богове и смъртни, но как да разпознаеш сред безкрайния таванопис полагащото ти се от Намтар късче от небесния дом, — а на други места се стесняваха, изтъняваха като капиляри и стигаха до молитвени ниши с икони на Всяващата страх, вакуумни кандила и четирите кафяви евангелия със светещи букви и истини — дотук пропълзяваха на колене само най-любопитните и най-ревностните; останалите се придържаха към означените на план-указателя галерии, които се разделяха и разбягваха в различни посоки, за да се срещнат и слеят някъде другаде също като криволичещи потоци в мочурлива равнина, линии върху длан или плетеница от кръвоносни съдове на гигантски хаотичен мозък, умопомрачителен лабиринт, сътворен не от нечий архитектурен гений, а от тинята в душите на хлъзгави и безлики министри, протократори, идеолози, бюрократи, артисти, магьосници, технократи, чиновници, клакьори, агитатори, контрольори и активисти — по-меки от миди, по-страхливи от пеперуди, по-лакоми от глисти, — така че цялото нещастие на Иркала неволно се бе отпечатало в гъбестата, вулканична структура на Хурсагкалама. Нор плуваше като съсирек в тълпата от досадни, кикотещи се като петли тормансианци, носеше се от зала към зала, от шупла към шупла, от неф към неф, в които имаше стрелбища, продавачи на пясъчен памук, клетки с ослепени родоотстъпници, боксови круши, флипери, прорицатели на светло бъдеще и ловки кукловоди, разиграващи познатата пиеска със съобразителния и верен на отечеството граничар Скарамуш, любимец на децата, и онзи клюнест доктор от халдейски произход, наричан ту Мицрам, ту Акаде, който след поредица от подлости и гнусни предателства биваше разобличен като враг на народа, Скарамуш получаваше орден „Родолюбие“ I степен от ръцете на самия полковник Берия, а зрителите пляскаха, надуваха дървени свирки, пукаха пликчета за скариди и отминаваха нататък.