Макар да гледаше да се придържа към лявата стена, имаше чувството, че отдавна се лута без посока като зашеметена в бързеите пъстърва — беше много трудно без водеща нишка, много трудно беше без Ариадна. Отначало смяташе да стигне до полусферата на всенародното веселие, където със сигурност щеше да се отърве от възможни и недопустими преследвачи. Но след толкова дълго топлинно блуждаене от кожата му се изцеди и последната капка увереност къде точно се намира. Хрумна му опасната мисъл, че всъщност полусферата на идеологията и пропагандата и полусферата на карнавала и народния фарс са напълно идентични и неразличими, че измамното им делене е още един от безбройните трикове на Огледалната слюнка Лъже-Уту. И какво чудно: къде е разликата между скандирането „Веч-на вяр-ност, веч-на вяр-ност!“ пред Президиума на Игигите или пък хипнотичното като прибой и дишане на мравояд „Ед-ра-тру! Го-ве-да!“ — основните девизи на Младежкия съюз на верността, в който членува цялото иркалско население, гласящи „Единство, равенство, труд!“ и „Горди, верни, дашни!“, макар че важно е не значението, а екстатичният ефект от прекрасните срички, намекващи за сила и заплаха, — къде е разликата между това и нечленоразделния възторжен рев на фанатите около ринговете с кал, когато пехливанът с обръснати вежди, кожени гетри и номер Х, номерът на нашия велик Патриарх Кудрам, тъпче върху гръдния кош на дръзналия да му се опълчи, а сега молещ за пощада, напикан евнух, носещ на всички пръсти пръстени с фалшиви скъпоценни камъни и номер VII, номерът на чуждоземското коварство, татуиран върху раменете и езика му; каква е разликата всъщност? Той вече не се стремеше към другото полукълбо — огледален образ, през който беше преминал без да усети и без да разбере като камък, падащ през мрачното съзнание на някой облак, — беше забравил, че трябва да се крие, да се разтвори като бучка сол в лятна локва с мътна вода, вече не искаше нищо друго, освен да излезе отново навън, далече от чудовищния лабиринт, навън от задушаващата клаустрофобия, навън от рефлективния свят на спящото подземно Слънце, навън под действителните копия лъчи на живия Шамаш, и дори и да го хванат и осъдят като някой е по-добре, отколкото да чезне в безликата тълпа като никой, като плуващ орган, като парче черен дроб на жертвено животно сред ято мляскащи се пирани, мислеше си в паника Нор — по-добре навън!
Но Ариадна я нямаше. Нямаше я и върху черния пясък на плаж „Вярност“ в другия край на Ериду.
— Щърба баба Лешка през поле се метка, низ урва се друска, сурови говна хруска, сухи не остая, зъби си настая. Що е то? — провлачи захаросан като смокиня женски глас на префърцунен емесалски.
— Ясно какво — бодро отрапортува обигран мъжки тембър — новият модел комбайн „Хувава VI“, производство на шлосерите трудоармейци от завод „Седемте велики порти на Дуранки“, наследник на вековни традиции!
Ослепително халогенно избухване, синхронизирано с гръмотевицата на гонг, а после достолепното квичене на древнообредни зурли и остър лакът в ребрата:
— Ох!
— Гледай къде се навираш бе, бунак с бунак!
В кошарата трима отпускари, изпълнили дълга си пред Родината, се състезаваха кой пръв ще улови безкрилата птица скелер, подобна на едър папагал, прекомерно охранен петел или киви, а всъщност нещо съвсем различно — странно създание, донесено от ловци контрабандисти от радиоактивните пусти на северна Земуа, което сега с неподозирана пъргавина сновеше между краката на пръхтящите и пращящи от глупост юнаци.
— Давай, давай!
— Дръж мръсната гарга, па й скъсай главата!
— Хай-де Дра-го, дръж я!
— Амон! Амон от втори гарнизон!
И изведнъж гласът на Марио:
— Другари, тия само се преструват. Да ги изгоним и да пуснем други!