– Не съм голям читател.
– Но четете криминални романи, нали?
– Имате добра памет – отбеляза Ламбиаз.
Всъщност Ей Джей имаше добра памет за читателските вкусове на хората.
– Дивър, нали така? Ако го харесвате, има един нов автор от...
– Разбира се, ще се отбия по някое време. Да се обадя ли в момента на някого? Сестрата на жена ви е Исмей Евънс-Париш, ако не се лъжа?
– Исмей е... – в този миг Ей Джей замръзна, сякаш някой бе натиснал бутона му за пауза. Очите му се изцъклиха, а устата му зейна.
– Мистър Фикри?
Около трийсетина секунди Ей Джей остана така, после си възвърна способността да говори, сякаш нищо не бе станало.
– Исмей е на работа. Добре съм. Няма нужда да я търсите.
– Вцепенихте се за около минута, сякаш не бяхте на себе си – каза Ламбиаз.
– Какво?
– Все едно припаднахте, но в изправено състояние.
– О, божичко. Получил съм малък припадък[23]. Като дете имах доста такива. Сега рядко ми се случва – само когато съм необичайно разстроен.
– Трябва да отидете на лекар.
– Не, добре съм. Честно. Просто искам да намеря книгата си.
– Аз ще съм по-спокоен – настоя Ламбиаз. – Имали сте доста травмираща сутрин и знам, че живеете сам. Ще ви заведа до болницата и после ще докарам балдъзата ви тук. Междувременно ще инструктирам хората си, за да видим дали няма да се появи нещо във връзка с книгата ви.
В болницата Ей Джей чака, попълва формуляри, чака, съблече се, прави тестове, чака, облече се, чака, направи още тестове, чака, съблече се отново и най-накрая бе прегледан от лекарка на средна възраст. Тя не беше особено притеснена от припадъка. Тестовете обаче показваха, че кръвното му налягане и холестеролът му са на границата между нормалното и високото за трийсет и девет годишен мъж. Лекарката попита Ей Джей за начина му на живот. Той отговори честно на въпросите ѝ.
– Не съм това, което бихте нарекли "алкохолик", но обичам да пия, докато припадна, поне веднъж седмично. Пуша от време на време и се поддържам с диета от готови замразени храни. Рядко си чистя зъбите с конец. Преди тичах на дълги разстояния, но сега изобщо не спортувам. Живея сам и ми липсват пълноценни човешки взаимоотношения. След смъртта на жена ми мразя и работата си.
– О, това ли е всичко? – направи опит да се пошегува лекарката. – Вие сте още млад мъж, мистър Фикри, но тялото ви не може да поема до безкрай отровите, с които го блъскате. Ако се опитвате да се убиете, мога да измисля по-бързи и по-лесни начини да го сторите. Искате ли да умрете?
Той не можа да измисли веднага какво да ѝ отговори.
– Защото, ако искате да умрете, ще се наложи да ви сложа под психиатрично наблюдение.
– Не искам да умра – каза Ей Джей след малко. – Просто ми е трудно да бъда тук през цялото време. Мислите ли, че съм луд?
– Не. Разбирам защо се чувствате по този начин. Преживявате труден период. Започнете с упражнения – каза тя.
– Ще се почувствате по-добре.
– Добре.
– Съпругата ви бе прекрасен човек – каза лекарката. – Преди участвах в литературния клуб на майките и дъщерите, който тя организираше в книжарницата. Дъщеря ми все още работи за вас.
– Моли Клок?
– Клок е името на партньора ми. Аз съм доктор Роузен – потупа тя баджа с името си.
Във фоайето Ей Джей завари позната сцена.
– Ще имате ли нещо против...? – питаше сестра в розова униформа и подаваше измачкана книга на мъж, облечен в кадифено сако с кожени кръпки на лактите.
– За мен ще е удоволствие – отвърна Дениъл Париш. – Как се казвате?
– Джил, като от песничката "Джак и Джил изкачват хълма". Джил Мейси – като името на магазина. Чела съм всичките ви книги, но тази ми харесва най-много. Ужасно много.
– Всички смятат така, Джил от хълма – Дениъл не се шегуваше. Никоя от книгите му не се продаваше толкова добре, колкото първата.
– Дори не мога да изразя колко много означава това за мен. Направо се разплаквам, като се сетя – наклони тя глава и премигна с мигли като гейша. – Заради тази книга реших да стана медицинска сестра! Тъкмо започнах работа тук. Когато разбрах, че живеете в града, се изпълних с надежда, че някой ден ще се отбиете в болницата.
– Искате да кажете, че сте се надявали да се разболея? – попита с усмивка Дениъл.
– Разбира се, че не! – изчерви се сестрата, после го плесна закачливо по рамото. – О, вие, вие сте ужасен!
– Такъв съм – отвърна Дениъл. – Наистина съм ужасен.
Първия път, когато Ник срещна Дениъл Париш, бе споделила, че той има излъчването и красивата външност на водещ на новините в някоя телевизия. В колата на връщане към къщи бе променила мнението си.
23
Абсанс (от фр.