Ей Джей вземаше кредитните им карти, прибираше парите, опаковаше книгите и кимаше с благодарствена усмивка. Постепенно стигна до извода, че кражбата е приемлива социална загуба, докато смъртта е изолираща такава. През декември продажбите се върнаха до обичайното си предикражбено ниво.
Два петъка преди Коледа, две минути преди затварянето Ей Джей обиколи книжарницата и предупреди последните клиенти. Мъж в дебело палто се чудеше и маеше над последния Алекс Крос[26].
– Двайсет и шест долара ми се струват прекалено. Знаете, че мога да си я купя по-евтино онлайн, нали?
Ей Джей отвърна, че знае, и побутна мъжа към вратата.
– Наистина трябва да намалите цените си, ако искате да бъдете конкурентоспособен на пазара.
– Да намаля цените си? Да намаля. Цените. Си. Не бях се сещал за това досега – каза кротко Ей Джей.
– Иронизирате ли ме, млади човече?
– Не, благодарен съм ви за мнението. И на следващата среща на акционерите на "Айлънд Букс" определено ще споделя новаторското ви предложение. Знам, че искаме да бъдем конкурентоспособни. Между мен и вас да си остане, ние се отказахме от надпреварата с конкурентите още в края на деветдесетте. Мисля, че беше грешка, но бордът ми реши да остави надпреварите за олимпийските атлети, децата в състезанията по спелуване на думи и производителите на зърнени закуски. Напоследък обаче с радост мога да съобщя, че ние в "Айлънд Букс" определено отново сме на пазара и се включихме в надпреварата. Магазинът е затворен, между другото – посочи Ей Джей към изхода.
Докато дебелото пухкаво палто се изнизваше през вратата, една възрастна дама премина през прага. Тя беше редовна клиентка, така че Ей Джей се опита да не изглежда много изнервен, че идва след работното време.
– А, мисис Къмбербач – каза той. – За съжаление, вече затворихме.
– Мистър Фикри, не ми правете номера с вашите омаршарифски очи. Бясна съм ви – мина покрай него мисис Къмбербач и тръсна тлъста книга на щанда. – Книгата, която ми препоръчахте вчера, е най-лошата книга, която съм чела през осемдесет и двете си години живот, и си искам парите обратно.
Ей Джей погледна книгата, после отново старата жена.
– Какъв е проблемът?
– Проблемите, мистър Фикри. Да започнем с това, че разказвач е Смъртта! Аз съм на осемдесет и две и не ми беше много приятно да чета петстотин петдесет и две страници, разказани от Смъртта. Мисля, че това е проява на забележителна липса на усет от ваша страна.
Ей Джей се извини, но всъщност не съжаляваше. Как бе възможно да има хора, които смятат, че книгата върви с гаранция, че ще им хареса? Огледа тома пред себе си. Гръбчето му бе изпокъсано, нямаше да може да го продаде отново.
– Мисис Къмбербач – не се въздържа да каже той, – изглежда, че сте прочели книгата. Чудя се дали стигнахте до края.
– Да, прочетох я – отвърна тя. – Определено я прочетох. Държа ме будна цяла нощ, толкова ѝ бях ядосана. На този етап от живота си бих предпочела да не будувам по нощите. Нито пък искам да рева като разпрана, а от тази книга не успях да си сдържа сълзите. Следващия път, когато ми препоръчвате книга, мистър Фикри, се надявам да имате това предвид.
– Ще го направя – каза той. – И се извинявам, мисис Къмбербач. Повечето от клиентите ни харесват "Крадецът на книги"[27].
След като затвори книжарницата, Ей Джей се качи на горния етаж, за да се преоблече в дрехите, с които тичаше. Излезе през предния вход на книжарницата, както му бе станало навик, и не заключи вратата.
В гимназията беше в отбора по лека атлетика: тичане през пресечена местност, в "Принстън" – също. Избра този спорт най-вече защото нямаше умения за никакви други спортове, като изключим бързото четене на текстове. Никога не бе смятал, че тичането през пресечена местност е някакъв особен талант. Треньорът му в гимназията говореше донякъде поетично за него като за "благонадеждния", "сигурната среда", имайки предвид, че на Ей Джей можеше да се разчита да завърши в средата на всяка група състезатели, и то в горната ѝ част. Сега, след като не беше тичал от доста време, трябваше да признае, че това наистина си е талант. В настоящото си състояние не можеше да пробяга повече от три километра, без да спре. Рядко тичаше повече от пет и след това гърбът, краката и всъщност цялото му тяло го боляха адски. Болката се оказа хубаво нещо. Преди, докато тичаше, постоянно разсъждаваше за разни неща, а сега болката го предпазваше от подобна безплодна дейност.