Кореспонденцията им бе кратка, но беше сигурна, че не е плод на въображението ѝ.
– Вие сте търговски агент?
Амелия кимна с облекчение.
– От кое издателство бяхте?
– "Птеродактил".
– Представителят на "Птеродактил Прес" е Харви Роудс – отвърна Ей Джей. – Когато ми писахте миналата седмица, реших, че сте асистентка на Харви или нещо подобно.
– Аз съм заместникът му.
Ей Джей въздъхна тежко.
– В коя компания се е преместил Харви?
Харви бе мъртъв и за секунда Амелия се замисли дали да не се пошегува нещо за небесната компания на задгробния живот, в която той вече бе служител.
– Харви е мъртъв – каза тя предпазливо. – Мислех, че сте чули.
Повечето от клиентите в списъка ѝ вече бяха чули. Харви беше легенда, доколкото един търговски представител в издателство може да бъде такава.
– Имаше некролог в бюлетина на Асоциацията[9] и дори май в "Пъблишърс Уикли" – допълни тя с донякъде извинителен тон.
– Не следя много новините в издателския бизнес – каза Ей Джей. Свали очилата си с черни рамки и дълго ги бърса.
– Съжалявам, ако това ви идва като шок – Амелия сложи ръка на рамото му, но той я избута.
– Защо смятате, че ме интересува? Почти не познавах човека. Виждах го три пъти в годината. Не е достатъчно, за да наречеш някого "приятел". И всеки път, когато се срещахме, се опитваше да ми продаде нещо. Това не е приятелство.
Амелия виждаше, че Ей Джей не е в настроение за запознаване със зимния им каталог. Трябваше да му предложи да дойде някой друг ден, но после се замисли за двучасовия път до Хаянис и за осемдесетминутното пътуване до Алис, и за графика на фериботите, които ставаха все по-нередовни след октомври.
– След като вече съм тук – каза тя, – имате ли нещо против да ви представя някои от зимните заглавия на "Птеродактил"?
Кабинетът на Ей Джей бе дрешник. Нямаше прозорци, нямаше картини по стените, нито семейни снимки на бюрото, никакви джунджурийки, нито втори изход за бягство или спасение. В стаята имаше книги, евтини метални лавици като в гараж, шкаф с чекмеджета за документи и направо древен, вероятно още от ранната ера на компютрите в края на XX век, монитор. Ей Джей не ѝ предложи питие и макар Амелия да бе жадна, не си поиска. Разчисти един стол от струпаните върху него книги и седна.
Извади зимния каталог и започна да го прелиства, като представяше новите заглавия. Беше най-малкият за годината – по отношение и на размера, и на очакванията. Малко на брой големи (поне обещаващи да са такива) дебюти; всичко останало бяха заглавия, за които издателят имаше слаби надежди за комерсиален успех. Въпреки това Амелия често харесваше най-много именно "зимняците". Те бяха подценените, неамбициозните, непопулярните, на които човек не би заложил пари, ако бяха коне на хиподрума. (Не е много трудно да се досетиш, че именно така се възприемаше и тя самата.) За последно остави любимата си книга – мемоар, написан от осемдесетгодишен мъж, който цял живот е бил ерген и се бе оженил едва на седемдесет и осем години. Съпругата му починала две години след сватбата им, на осемдесет и три. Рак. Според кратката биографична бележка авторът бе работил в ресор наука като репортер за различни вестници от Средния запад и прозата му бе точна, забавна, лишена от блудкава сантименталност. Амелия бе плакала неудържимо във влака от Ню Йорк до Провидънс. Знаеше, че "Късно разцъфване" е малка книжка и описанието ѝ е в голяма степен клише, но бе сигурна, че и други хора ще я харесат, ако им се даде шанс. Според нейния личен опит повечето проблеми на хората можеха да се разрешат, стига да се даде шанс на повече неща.
Беше по средата на описанието на "Късно разцъфване", когато Ей Джей отпусна глава на бюрото си.
– Нещо не е наред ли? – попита Амелия.
– Това не е за мен – каза Ей Джей.
– Просто пробвайте с първата глава – побутна тя към него предварителното копие на книжката. – Знам, че темата може да звучи прекалено сантиментално, но когато видите как е напи...
Той я прекъсна:
– Това не е за мен.
– Добре, тогава ще ви разкажа за нещо друго.
Ей Джей си пое дълбоко дъх.
– Струвате ми се достатъчно приятна млада дама, но вашият предшественик... Работата е там, че Харви познаваше вкусовете ми. Всъщност той имаше същия вкус като моя.
Амелия остави книгата на бюрото.
– Бих искала да имам възможността и аз да ги опозная – каза тя, чувствайки се донякъде като героиня от порнофилм.
Той измърмори нещо приглушено. Стори ѝ се, че чу "Какъв е смисълът?", но не беше сигурна.