Щом си свършил работата, момъкът се върнал в стаята си и почнал да си тананика и подсвирква. Върнал се и великанът със своите кози, крави и коне.
— Е, как е? Очисти ли обора ми, юначе?
— Очистих го, но много мъчно — да си призная. Колкото чистиш, повече се мърси. Сякаш от земята никнеше тоя проклет тор. Едва преди малко успях да го изчистя.
— Изглежда, че не си го изчистил.
— Иди виж!
— Ще видя, разбира се.
Отишъл великанът в обора и се почудил: сякаш някой е измил пода — толкова бил чист. Върнал се и казал на ратая си:
— Ти, приятелю, навярно си приказвал с моята дъщеря — магьосницата. Тя те е научила как да очистиш обора. Сам не би се досетил никога.
— Дъщеря ти ли? Коя е тя, господарю? Хубава ли е, или грозна? Магьосниците са обикновено страшно грозни жени. Много бих искал да видя дъщеря ти.
— Ще я видиш по-рано, отколкото ти се иска — казал исполинът.
Седнали да вечерят. Вечерята била разкошна; трябва да се признае, че тоя исполин обичал да си угажда.
На сутринта той отново извел своите добичета, а на ратая си поръчал да прибере коня му от ливадата и да го настани в обора.
— За днес нямаш друга работа. Щом доведеш коня, свободен си. Но пак ти казвам, че не бива да влизаш в ония стаи. Не ме ли послушаш, ще те убия: такъв е моят закон.
— Много са ми потрябвали твоите стаи! — рекъл момъкът. — Никак не любопитствам да узная какво има вътре.
— Тъй казваха и други преди тебе, но престъпиха заповедта ми и платиха за своето непокорство с главите си. Отваряй си очите! Аз съм много добър господар и при мене ще научиш много нещо, което друг не би можал да ти каже, само ако ме слушаш.
Когато исполинът излязъл, момъкът си рекъл:
— Разбира се, че ти си много добър господар, но почва да ме хваща страх от добротата ти. Предпочитам да прекарам един час при момата, отколкото цял ден при тебе. Най-сетне въпреки твоята забрана, мисля, че имам това право, защото ако ти казваш, че ти била дъщеря, аз мога с по-голямо право да кажа, че ми е годеница.
Той отминал стаите с котлите и влязъл в оная, дето била княгинята.
— Добро утро, миличка.
— Добро утро, миличък. За днес каква работа ти отреди нашият господар?
— Слава богу, днес работата е съвсем лесна: за пет минути ще я свърша. Поръча ми само да му доведа коня от ливадата и да го вържа в обора.
— Ама че лесна работа! Ти не можеш направи това.
— Че защо? Малко ли коне съм обуздавал при баща си? Да не мислиш, че е кой знае какво изкуство? Такива луди коне съм обуздавал, че всички ми са се чудили.
— Вярвам, миличък, но тоя кон не е като другите. Когато те види, че се приближаваш до него, той ще се затича право към тебе и ще почне да изригва от устата и ноздрите си пламъци, които изгарят като пламтяща смола. Ще станеш на въглен.
— Хайде де! Че нима има такива коне?
— Други няма, но тоя е такъв. Той е най-младият жребец от огнените коне на великана.
— Какво да направя тогава? Няма ли средство?
— Има. Ще вземеш ей оная юзда, която виси там, зад вратата, и още отдалече ще му я метнеш на главата. Тогава конят ще се укроти изведнъж. Дето щеш го води после.
— Много ти благодаря, миличка. Тъкмо тъй ще направя.
И тоя ден момъкът прекарал при момата. Той забравил, че исполинът му е възложил работа. Ала когато почнало да се свечерява, девойката му напомнила, че трябва да доведе коня, защото великанът скоро ще се върне.
Князът взел юздата и отишъл на ливадата. Конят, щом го видял, се затичал към него. От ноздрите и устата му излизали дълги зелени пламъци, а очите му горели. Той цял пръхтял и скърцал със зъби, сякаш се готви да разкъса княза. Но момъкът го дочакал да се приближи със зинала уста и му хвърлил зъбалеца на юздата между зъбите. Всичко било свършено. Конят се спрял. От ноздрите му не излизал вече огън. Той погледнал покорно княза. Лесно било да го отведе в конюшнята.
Ратаят се върнал и почнал да се разхожда по стаята, подсвирквайки си от удоволствие. Скоро след това се прибрал и исполинът.
— Вкара ли коня в обора, юначе?
— Вкарах го, господарю, но с много голяма мъка. Че то не е кон като кон, ами огнена буря. Страшна работа! Откъде имаш такъв кон? Той щеше насмалко да ме превърне на пепел. Добре, че ми дойде на ум да му хвърля юздата отдалече в устата.