— Истина ли казваш? Доведе ли го?
— Разбира се, господарю. Върви, та виж!
— Ще отида.
Влязъл исполинът в обора. Конят бил наистина там. Той ядял кротко ечемик. Върнал се великанът в стаята и казал на ратая си:
— Ти май си се срещал с моята хубава дъщеря, магьосницата. Друг никой не би можал да ти даде такъв ум. Само тя знае какво правят конете ми и как се обуздават.
— Ба, за много прост ме мислиш, ако смяташ, че не бих могъл да обуздая един кон, какъвто и да е той. Но да си кажа право — аз почнах много да любопитствам: иска ми се да видя твоята дъщеря, за която говориш вече два пъти. Отведи ме при нея най-сетне!
— Бъди спокоен! Ще те отведа, дори по-рано, отколкото би желал.
На другата сутрин великанът пак подкарал козите, конете и кравите си, а на момъка рекъл:
— Тоя ден ще ти дам още по-лесна работа, за да видиш при колко добър човек си попаднал.
— Надявам се, господарю. Аз вече разбрах твоята голяма доброта. Ти си добър като някой светия. Каква работа ще ми дадеш?
— Ще отидеш в пъкъла и ще ми донесеш оттам горящо съкровище. Като направиш това, можеш да се излежаваш, колкото ти душа иска. Разбери най-после, че няма да намериш никъде по-добър господар от мене.
— Това е съвсем право, господарю, ала кажи ми как да отида в пъкъла? Ако мислиш, че ме е страх от дяволите, имаш грешка. Но аз не знам кой път води натам.
— Кой път ли? Не знаеш ли, че всички пътища водят към пъкъла?
— Виж, това не знаех. Пръв път го чувам.
Когато исполинът си тръгнал, князът почнал да се разхожда насам-натам и да си дума угрижено:
— Че си добър, добър си: в това не може да има никакво съмнение. Но ти ми даваш да върша много трудни работи. Откъде се сети да ме пратиш чак в преизподнята — да ти нося оттам пламтящо съкровище? Много ми е притрябвало твоето съкровище! Виж, по-скоро бих отишъл при моята годеница. Когато съм край нея, времето минава много бързо и приятно. А дали ще отивам изобщо в пъкъла, това не мога още да кажа.
Той влязъл при годеницата си. Тя го запитала каква работа му е възложил тоя ден исполинът.
— Остави се, миличка! Кара ме да му донеса някакво горящо съкровище чак от пъкъла.
— Как мислиш да направиш това?
— Никак не мисля да го направя. Преди всичко не знам как да отида в пъкъла.
— Не, ти трябва да отидеш и да донесеш горящо съкровище. Иначе исполинът ще те убие още довечера.
— Но преди всичко не знам по кой път се отива в пъкъла.
— Ще ти кажа. Ти ще отидеш при скалите, които са отвъд ливадата. Ще видиш там един железен боздуган. Ще го вземеш и ще удариш най-високата скала. Тя ще се пукне и ти ще влезеш през пукнатината. Като повървиш навътре, ще те срещне червен човек, който бълва огън. Ти ще се пазиш да го не погледнеш в лицето. Като те запита защо си дошъл, ще му кажеш, че те праща исполинът да му отнесеш горящо съкровище. После той ще те запита колко искаш, а ти ще му отговориш: „Колкото мога да понеса.“ Това е то.
— Добре, благодаря ти, че ме научи. Ще постъпя, както ми казваш.
Денят минавал в сладки приказки. Но когато почнало да се свечерява, момата казала на годеника си, че е вече време да изпълни поръчката на исполина. Момъкът отишъл при скалите и направил каквото му била казала девойката. Когато влязъл в подземието и срещнал червения човек, навел си очите, за да го не погледне в лицето. Тогава човекът престанал да бълва пламъци и запитал княза какво желае.
— Аз съм ратай на исполина — рекъл момъкът. — Моят господар ме праща да му отнеса горящо съкровище.
— Ще ти дам — рекъл червеният мъж. — Кажи ми само колко искаш: много ли, или малко?
— Ни много, ни малко: тъкмо колкото мога да понеса.
— Добре, че не поиска цял товар. Другите преди тебе правеха тъй и съкровището ги изгаряше. Ти си разумен. Ела след мене.
Червеният мъж отвел княза във вътрешността на планината. Там имало огромно езеро с разтопено злато. Наизлезли малки червени човечета. Мъжът им заповядал да отмерят на момъка толкова злато, колкото би могъл да понесе.
— Той е силен — рекли джуджетата. — Може да понесе и цял товар.
— Не — рекъл мъжът, — не е чак дотолкова силен. Гледайте да го не претоварите.
Напълнили една торба с течно злато и я дали на княза. Тя тежала доста, ала момъкът можал да я носи. Вдигнал я и я отнесъл в двореца. Дошъл великанът.
— Ходи ли в пъкъла, юначе?
— Ей сега се върнах оттам, господарю. Цял ден съм се лутал, додето намеря пътя.
— Ами донесе ли горящо съкровище?
— Донесох, но много си изпатих, господарю. Защо не ми каза, че имало пазач, който бълва пламъци?
— Къде остави съкровището?