— Ето го там, пред вратата.
Великанът излязъл да види съкровището. Торбата била тъй препълнена, че — като я развързал — златото потекло от нея.
— Ти навярно си приказвал с моята дъщеря, юначе — рекъл той на княза. — Никой друг не би могъл да ти посочи пътя към пъкъла и да ти каже какво да направиш, като отидеш там.
— С твоята дъщеря ли? Кога най-сетне ще ме удостоиш с честта да видя твоята дъщеря, за която приказваш всеки ден? Постоянно слушам да ми се говори за нея, а още не съм я видял.
— Утре ще я видиш.
— Наистина ли, господарю?
— Наистина. Ще те отведа при нея още утре.
— А защо не днес?
— Защото днес имам богата вечеря.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Утре ще разбереш.
На другата сутрин великанът отвел момъка при княгинята магьосница.
— Дъще — рекъл, — ще ми заколиш овена и ще го свариш в най-големия котел. Ти се досещаш за кой овен ми е думата. Щом се свари чорбата, ще ме извикаш.
И той легнал да спи на пейката. Сънят му бил дълбок. Исполинът хъркал толкова силно, че се разтърсвала цялата земя. Момата направила знак на княза да мълчи. После взела ножа, който й бил донесъл исполинът, и с него порязала кутрето на княза. От пръста капнали три капки кръв на пейката. След това девойката насъбрала всички скъсани обувки и ремъци, що имало в двореца, и ги турила в котела да врат. Най-после взела шепа златен пясък, буца каменна сол, стъкло с вода, една златна ябълка и два златни лешника и направила знак на момъка да тръгне с нея. Те излезли от замъка и бързо се запътили към оная страна, дето се намирала столицата на царя. Стигнали до морето. Момата духнала едно гълъбово перо, което видяла на брега; то паднало във водата и се превърнало на кораб. Качили се и заплували по морето.
В това време исполинът още спял. Трябва да знаете, че исполините спят дълго. Но колкото дълго и да спал, най-после се събудил, протегнал се на пейката и попитал — още сънен — момата:
— Готова ли е чорбата?
— Току-що сложих месото — отвърнала първата капка кръв.
Исполинът се обърнал на другата страна и заспал отново. Тоя път сънят му бил по-къс, защото му се ядяло. Събудил се и запитал отново:
— Още ли не е станало ястието?
— Ври, ври. Скоро ще стане — отговорила втората капка кръв.
Великанът заспал пак. Той бил спокоен, защото си мислел, че магьосницата е заклала княза и го е сложила в котела; уверен бил, че чува нейния глас, а не гласа на омагьосаната кръв.
Като поспал още малко, той запитал в просъница:
— Не стана ли най-сетне тая проклета чорба? Докога ще я чакам?
— Готова е, готова — обадила се третата капка кръв.
Великанът станал и почнал да си търка очите, защото не видял в стаята никого. Повикал момата, но ничий глас не му се обадил.
— Ах, тая непослушна мома! — рекъл той. — Не я свърта на едно място. Пак е излязла някъде. А преди малко ми се обади.
Той взел една лъжица и гребнал от чорбата, както вряла още на огъня.
— Ех, че жилаво месо! Никога не бих си помислил, че месото на князете е толкова тегаво. И къде са костите? Аз обичам да смуча сварен мозък.
Дълго бъркал той в котела, но не видял ни една кост. Тогава разбрал, че са го измамили, защото и в стаята не се виждали никъде човешки кости. Великанът скочил и отишъл в конюшнята. Яхнал се на оня кон, който бълвал пламъци, и се впуснал да гони избягалите. Конят бил толкова бърз, че скоро стигнал до морето. Князът и княгинята още плували със своя кораб и великанът ги видял. Неговият кон обаче се боял от вода.
— И това ще се нареди — си казал спокойно исполинът. И надал силен вик, та го чули чак отвъд морето: — Ей, моресмукачоооо! Ела тук, по-скоро ела тук!
Дошъл един от слугите на великана: той бил едър, кормест, с голяма уста.
— Я изсмучи морето, да мина отвъде!
Моресмукачът легнал на брега, поел три глътки и изсмукал морето: водата намаляла дотолкова, че исполинът можел вече да нагази с коня си. Той полетял да гони избягалите и скоро щял да ги настигне. Но момата хвърлила буцата сол и отведнъж се явила огромна планина, която преградила пътя на великана. Той се спрял. Моресмукачът не можел да му помогне. Ала исполинът имал и други слуги. Спрял се с коня и извикал, колкото му глас държи:
— Скалопробивачоооо! Ела по-скоро, ела по-скоро!
Дошъл един висок и сух мъж, който носел голям свредел.
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Пробий по-скоро тая планина, за да мога да мина с коня през нея!
Скалопробивачът почнал да работи. Скоро планината била пробита. Исполинът минал през прохода и видял, че момата и момъкът са вече близо до другия бряг. Той щял да ги настигне, но княгинята изсипала водата от стъклото и морето се напълнило пак. Конят на исполина почнал от яд да бълва силни пламъци, ала водата ги гасяла, а това го ядосвало още повече. Той побеснял и хвърлил господаря си в морето. Заедно с него се удавил и той.