Момъкът и момата излезли на брега и седнали да си починат. След няколко дни път те стигнали до една гора. Отвъд нея била столицата на царя. Посред гората князът казал на годеницата си:
— Близо сме до бащиния ми дворец. Но за княз като мене и за княгиня като тебе не е прилично да отидем там пешком, и то такива одърпани-опърпани от дългия път. Ще те скрия тук, в гората, и ще отида да докарам колесница с осем коня, да се качиш на нея. Ще ти донеса и празнична премяна, да се облечеш, та да не ни се смеят хората. Най-много ме е страх от братята ми, каквито са подигравачи! Аз ще се върна подир два-три часа.
— Моля ти се, не прави това! — рекла момата. — Щом стигнеш в бащиния си дворец, ти ще ме забравиш.
— Как мога да те забравя? — викнал момъкът. — Че нали ти ми спаси живота? Нали заедно прекарахме толкова несгоди и се борихме с толкова пречки? И нали толкова се обичаме? Мога ли да те забравя?
— Ако много настояваш — рекла момата, — върви в двореца, но недей приказва с никого. Върви право в конюшнята и впрегни колесницата, па препусни бързо насам. Хората са любопитни. Твоите близки ще те наобиколят и ще почнат да те разпитват, обаче ти се престори, че не ги и виждаш. И — главното е това — недей хапва ни хапка от онова, което ще ти дадат, каквото и да е то. Както си ме слушал досега, послушай ме и тоя път.
— Разбира се, че ще те послушам. Ще направя тъкмо тъй, както ми казваш.
Но когато князът пристигнал в двореца, оказало се, че най-големият му брат ще се жени в същия ден. Дворецът бил пълен с гости. Всички наобиколили княза и почнали да го разпитват къде се е губил толкова време. Те били уверени, че е побързал да дойде за братовата си сватба, и го повели към двореца. Ала той се правел, че не ги забелязва. Отишъл в обора, изкарал конете и почнал да ги впряга. Като видели, че не ще принудят брата си да влезе в двореца, князете заповядали на слугите да му изнесат на двора най-хубавите ястия и пития, дано го задържат за сватбата. Момъкът обаче не пожелал нито да хапне, нито да пийне. Тогава братовчедката на булката — млада и хубава девойка, която харесала княза още щом го видяла — търкулнала една ябълка и казала:
— Ти си навярно огладнял и ожаднял от дългия път. Като не щеш нищо друго, вкуси от тази ябълка. Виж я каква е червена!
— Вземи, вземи ябълката! — викнали братята му. — Недей оскърбява поне това момиче, както оскърби нас! Бива ли княз да постъпва така?
Момъкът взел ябълката и хапнал от нея, колкото да угоди на момичето. Но още подир първата хапка забравил отде иде и защо е дошъл. Забравил и княгинята, и обещанията си, и великана, и всичко друго. Той изял ябълката, усмихнал се на гостите и на братята си и ги изгледал като човек, който идва на себе си. Погледнал конете и колесницата и запитал:
— Защо са тук тия коне и тая колесница?
— Че и ние се чудим какво ти беше хрумнало да ги извеждаш — рекли братята.
И те заповядали на слугите да вкарат конете обратно в обора, а брата си отвели в двореца. Той ял, пил и се веселил с гостите: разказвал им за своите приключения, но за онова, което се е случило в двореца на исполина, не казвал и дума, защото не си спомнял за него. Сватбените тържества продължили цяла седмица. През това време князът се навъртал все около момичето, което му било търкулнало ябълката. Работата стигнала дотам, че той го обикнал и казал на баща си, че иска да се ожени за него.
А княгинята магьосница седяла в гората да чака годеника си. Чакала го чак до вечерта, но той не дошъл. Тя разбрала, че е станало онова, от което се бояла. Тръгнала сама към града. Вървяла, вървяла и изгубила пътя, защото било много тъмно. По едно време видяла в далечината светлина. Запътила се натам. Стигнала до някаква колиба и потропала. В тая колиба живеела една баба — вещица, зла, стара и грозна. Подала се тя на вратата, озъбила се на момата и я запитала какво иска.
— Моля те да ме пуснеш да пренощувам в колибата ти тая нощ. Тръгнах към царския град, но изгубих пътя.
— Като си го изгубила, върви го намери! — викнала вещицата злобно и поискала да хлопне вратата.
— Моля ти се, бабичко, пусни ме! Ще ти шетам и ще ти заплатя за гостоприемството.
— От шетане нямам нужда, а колкото за платата — приемам я. Колко ще ми платиш?
— Пари нямам, бабичко, но ще ти дам една златна ябълка и два златни лешника.
— Добре. Влез тогава!
Колибата била мръсна като кочина. Момата не можела да търпи мръсотия. Щом влязла, взела метлата и почнала да мете и разчиства. Вещицата се развикала по нея: