— Какво правиш? Кой ти позволи да метеш? Ти ще ми разбъркаш покъщнината. Спри, че ще те бия!
— Защо крещиш, бабичко? Ще изчистя колибата, та да заприлича на къща, дето живеят хора. Как можеш да търпиш такава мръсотия?
И тя обърнала метлата наопаки, па почнала да мете с дръжката й. Тутакси всичката смет изчезнала и колибата светнала от чистота. Бабата разбрала, че гостенката е магьосница. Тя се ядосала още повече, но не посмяла да удари момата, а само крещяла и махала с ръце. Княгинята се правела, че нищо не вижда и не чува. Момата хвърлила в огнището златния пясък, пламнал силен златист огън осветил ярко колибата и тя изведнъж се позлатила отвътре и отвън.
Като видяла това ново чудо, вещицата се разядосала дотолкова, че й идело да излезе от кожата си. Тя побягнала от колибата, но в бързината забравила да си наведе главата и си ударила челото в горния праг. Паднала и вече не станала. Момата я довлякла до огнището и я хвърлила в огъня. От вещицата не останало нищо, защото си била продала душата на дявола.
На сутринта минал през гората кметът. Като стигнал до златната колиба, почудил се. Отде и кога е изникнала такава разкошна колиба всред гората? Влязъл вътре и видял една много хубава мома, че седи и плете златни дантели, които украсява с бисерни низи. Това го зачудило още повече. Кметът се ухилил до уши и започнал да разпитва любезно момата коя е и отде е дошла в неговата община. Защото той не забравил да й каже, че е кмет на царския град. Момата му се усмихвала, но не отговаряла на въпросите му. Дали е няма тая хубава мома? Ех, най-сетне и няма да е, та какво от това? Кметът би могъл все пак да се ожени за нея.
И той й казал:
— Моме, ти си много хубава. Искам да се оженя за тебе.
Тогава чак момата се обадила:
— Имаш ли пари? Ти виждаш, че живея в златна колиба. За мене може да се ожени само мъж, който има много, много пари.
— Пари ли? Че как може кмет да няма пари? Аз имам повече, отколкото мислиш. Цяла торба с жълтици имам. Да ги донеса ли?
— Донеси ги!
Кметът се затекъл до дома си и нарамил торбата с жълтиците. Те тежели толкова много, че той трябвало да се спира честичко, за да си почива. Па и не бил твърде млад, ако искате да знаете. В колибата той стигнал чак вечерта. Стоварил торбата в един кът и седнал да се отмори.
Момата го гледала и му се усмихвала. Когато се стъмнило съвсем, тя приготвила вечеря и сложила трапезата. Нахранили се.
— Сега е време да си вървиш — рекла девойката на кмета.
— Какво каза? Да си вървя ли? Та нали ще се омъжиш за мене? Аз мисля да преспя тук, в колибата, като твой годеник.
— Не — рекла княгинята. — Ние не сме още годеници.
— А защо ме накара тогава да ти донасям торбата с жълтиците?
— Аз не съм те карала. Ти сам пожела да ги донесеш, за да видя колко си богат. Но най-сетне, ако искаш да преспиш в колибата, и това може, ала ще легнеш ей там, на пода, а аз ще спя на леглото.
Легнали, както казала момата. По едно време тя се обадила:
— Трябва да разбъркам огъня в огнището — рекла — и да сложа две-три дръвца. През нощта става много студено.
— Чакай, чакай! — казал кметът. — И аз мога да свърша тая работа.
Той скочил и се затичал към огнището.
— Намери ли ръжена? — попитала го княгинята.
— Намерих го. Ей го в ръката ми.
— Държиш ли го?
— Държа го.
— Дай Боже да го държиш цяла нощ и той да те държи, и пепел и сажди да летят по главата ти чак додето се съмне!
Като рекла това, тя заспала спокойно. А кметът, както бил застанал пред огнището, тъй си и останал, сякаш се е вкаменил. Ръженът го стискал и не пускал, а гореща пепел и сажди летели към него и се лепели по главата му. Той заприличал на дявол. Почнал да се моли, да плаче, да заплашва момата, но тя не се обаждала: спяла и не чувала. Съмнало се. Момата продължавала да спи. Кметът изпуснал ръжена и търтил да бяга, колкото му нозе държат. Забравил и торбата с парите. Който го срещне, прихвал от смях, щом го види. По града се разнесла мълва, че кметът е полудял и се е търкалял в някое огнище, та е станал само сажди и пепел.
На другия ден минал през гората писарят.
И той се запрял в почуда — да погледа златната колиба, която блестяла всред гората. Почукал на вратата. Отворила му една хубава мома — толкова хубава, че очите му останали в нея.
— Или тя, или никоя — казал си писарят. И той паднал на колене пред момата. Замолил я да се омъжи за него.
— Ами пари имаш ли? Имаш ли много, много пари?
— О, стига да искаш пари! Пари имам повече от самия кмет, защото всички подкупи вземам аз. Да ги донеса ли — да видиш колко са много?
— Както щеш.
Писарят излязъл и се върнал чак вечерта с цял чувал жълтици.