— Да, ти си много богат, както се вижда — рекла княгинята. — Сложи парите в оня кът, па седни да вечеряме.
След вечерята се повторила историята с кмета. Писарят искал да преспи в колибата, а момата му казвала да си върви. Но той настоявал и тя му позволила да легне на пода, а сама легнала на леглото. Малко след това тя станала и рекла:
— Забравих да затворя вратата. През нощта ще задуха силен вятър.
— Недей става! — викнал писарят. — Ти си лежи, а аз ще затворя вратата. Аз съм по-близо до нея.
И той скочил и се затекъл към вратата.
— Хвана ли дръжката? — попитала го девойката.
— Хванах я.
— Дръж я здраво!
— Да, да, държа я.
— Да даде Господ и ти да държиш нея, и тя да държи тебе, и цяла нощ да се люшкате насам-натам, чак докле се съмне!
Като рекла това, момата заспала, а писарят почнал да се дърпа, но ръчката на вратата не го пускала. Тя го дърпала постоянно ту насам, ту нататък и той трябвало да тича подире й. Отначало това било само уморително. Ала по едно време вратата страшно се разбесняла. Тя започнала да дърпа писаря с голяма сила и да го удря о стената. При всеки удар на главата на писаря израствала по една голяма краставица или му се смазвал носът, или му се навяхвала някоя от ръцете, както се пазел от стената. Най-напред той проклинал момата, после почнал да я заплашва, а най-сетне — като не помогнало нищо — разплакал се и започнал да се моли. Но никой не го чувал. Тъй минала нощта. Чак на сутринта, когато се съмнало добре, вратата го пуснала. Той бил смазан. Цялото тяло го боляло: никъде нямал здраво място.
Забравил и чувал с жълтици, и годеница, писарят побягнал презглава от колибата. Той тичал толкова силно, като че го гонят триста дявола или като че му плащат по сто жълтици на крачка. Само едно гледал той: да избяга по-далече от проклетата врата, с която е танцувал цяла нощ бесен танц. Който го срещне, превивал се от смях. Никога не били виждали писаря да тича като луд. И лицето му било тъй изранено, сякаш са го тъпкали сто коня и двеста магарета.
На третия ден минал през гората съдията. И той се зачудил на златната колиба, а още повече — на хубавата мома. Такава хубавица съдията не бил виждал и не вярвал, че може да има на света подобна хубост.
Като поздравил любезно момата, той я запитал коя е и откъде е пристигнала.
— Питам — рекъл, — защото в нашия град и в цялото ни царство, дето аз съм най-главен от всички най-главни съдии, па и по цялата земя, едва ли има друга хубавица като тебе. Дори да ти кажа право — аз бих се съгласил да се оженя за тебе, макар че живееш в колиба, па била тя и златна.
— А имаш ли пари?
— То се знае. Толкова много имам, че едва ли бих могъл да ги донеса сам. Но ще се опитам. Ей сега отивам.
Жълтиците на съдията били наистина твърде много. Те били повече от кметовите и писаревите заедно. Донесъл ги късно вечерта, защото трябвало да си почива на много места. Седнали да вечерят. След вечерята се повторила историята с кмета и писаря. И съдията поискал да пренощува в колибата. Момата отстъпила най-сетне, но му казала да легне на пода. Той не заспивал. И тя не заспивала. По едно време станала и рекла:
— Забравих да вкарам телето в колибата. През нощта може да дойдат вълци да го изядат. А то е добро теле: силно е като слон. От сто коня е по-силно.
— О, не се безпокой! Аз ще го доведа. Ти си лежи! Бива ли да ставаш за такава дребна работа?
— Добре, доведи го, ала трябва да го хванеш за опашката. Когато го хванеш, обади се.
По едно време съдията извикал:
— Хванах телето за опашката. Да го вкарам ли в колибата?
— Държиш ли го добре?
— Държа го, яко го държа.
— Дай Боже и ти да го държиш, и то да те не пуска, и да тичате двамата по гори и поля, додето се развидели!
Телето и съдията полетели по гората, през дървета, храсти и камъни, през скали, блата и реки, а после — по полето — през мочури, копривак и трънак. Той падал, ставал, търкалял се; отново се изправял и се мъчел да се спре, но телето го мъкнело с голяма сила и не му давало да си почине дори и един миг. Когато почнало да се развиделява, съдията бил смазан, всичката му тлъстина се била стопила, ръцете и нозете му били станали на клечки, той заприличал на сянка. Телето го пуснало и си отишло в колибата. А той побързал да се прибере вкъщи, додето не са го видели хората. Но градът бил далече, па и съдията едва мъкнел изранените си крака. През града трябвало да мине тъкмо когато имало най-много хора по улиците. Станал за посмешище на всички.
Настъпило време да се жени царският син — най-малкият — за братовчедката на братовата си булка. Младоженците се качили на колесницата и потеглили за църква. Но още не излезли от двора, счупила се оста. Трябвало да слязат, за да се поправи колесницата. Дошли колари и се запретнали да сменят оста. Сложили нова ос, ала и тя се счупила. Сложили друга, трета, четвърта, но нищо не помагало: ни една ос не можала да издържи. Каквото дърво и да вземат, все се оказвало крехко.