Жан Лафит — макар че със сигурност беше сменил името си — не беше проявявал склонност към насилие. Когато нападнал транспорта с парите, много внимавал да не нарани човек, камо ли да убие някого.
Ласитър подозираше, че за полицията в Канада това е повече въпрос на престиж. Вестниците бяха раздули историята до огромни размери и всички единодушно критикуваха полицията. За бившия трапер и настоящ престъпник се пишеха само хубави неща. Беше се превърнал в нещо като национален герой…
Ласитър все още не беше решил как да постъпи с търсения от него човек. Трябваше непременно да открие скривалището му. Но не беше сигурен дали ще го предаде на канадските власти.
В този миг обаче Ласитър беше напълно погълнат от новата история, в която се беше намесил, без да иска. Тази индианска княгиня го възхищаваше. Сега нямаше време да се занимава с Жан Лафит и парите на канадското правителство.
Това, на което стана свидетел днес, беше ужасяващо престъпление и той възнамеряваше с всички сили да се противопостави на по-нататъшните злодеяния на могъщия клан Мотола. Не беше получил официално поръчение, но считаше за свое морално задължение да помогне на тези отчаяни индианци.
Скоро стигнаха каменната кариера, откъдето арикара вадеха материал за строеж на къщите си. Пътят водеше право през каменоломната и в горния си край дотолкова се стесняваше, че през него можеше да мине един-единствен ездач. Мястото беше идеално за защита срещу превъзхождащите сили на преследвачите. Тук дори и сам човек, стига да е добре въоръжен, можеше да се отбранява дълго време.
— Но не оставай прекалено дълго — предупреди със слаб глас шаманът. — Иначе ще им дойдат подкрепления и ще те хванат в клещи. Всъщност защо ли ти обяснявам неща, които ти и сам знаеш. Ти си опитен воин, синко.
Старецът вдигна ръка за поздрав.
Дуна пристъпи към Ласитър и впи устни в неговите.
— Чакам те, Ласитър! Пази се…
После поведе коня напред. Бяха му обяснили в каква посока да тръгне, за да намери следващото село на арикара. А те щяха да се погрижат да предупредят индианците, че той е приятел.
Ласитър намери удобно място между камъните и затвори очи. Беше решил да дремне малко преди предстоящата битка. Спеше обаче съвсем леко, готов да скочи при най-малкия шум.
Но тази нощ не му беше съдено да си почине. Не мина и час, когато се чу тропот от многобройни конски копита. Ласитър се сепна и втренчи очи в мрака. Скоро на пътя се появиха петима мъже на коне. Те се носеха в тръс и явно никак не очакваха засада. Бяха обзети от ловна треска и бързаха напред. Чувствуваха се всесилни и вярваха, че никой няма да посмее да се изпречи на пътя им. Страхливите индианци набързо бяха изоставили селото си, като бяха взели със себе си ранените и мъртвите. Това им беше съобщил един от разузнавачите чейени.
След първото нападение шефът беше дал заповед да се оттеглят. Като начало, тази наказателна експедиция беше достатъчна. Сега трябваше да информират шерифа в Кросби. Бандитите бяха набелязали няколко ферми, които да нападнат и опожарят, представяйки се за индианци. Горките фермери! Те не знаеха, че са само маша в ръцете на могъщия клан. Затова тържествено се кълняха, че ще изтрият от лицето на земята цялото племе арикара. А когато се узна, че във фермата на Дръри има двама убити, яростта им нямаше граници. Едуард и синът му трябваше да бъдат погребани с почести…
Мъжете, които нападнаха фермата на Дръри, бяха съобщили на шефа си, че са убили с нож някакъв стар скитник, който спял в беседката. Странно, но никой от фермерите не спомена за него. Пекъс Джо, индианец със смесена кръв от Тексас, който се гордееше с точното си око, се почувствува неудобно. Нали собственоръчно беше пронизал с ножа си мършавия старец! После го обхвана страх. Боеше се, че духът на жертвата ще се върне да му отмъсти. Още повече че тялото така тайнствено беше изчезнало…
Джо беше готов да се закълне, че е видял стареца в беседката и е забил ножа си между ребрата му, за да не им създава допълнителни затруднения. Когато обаче на следващата сутрин се промъкна във фермата, от мъртвия нямаше и следа. Това беше много странно и Пекъс Джо се притесни дотолкова, че вече изпълняваше задълженията си само механично.
Въпреки това именно той откри телата на тримата си мъртви другари. Това още повече го озадачи. Беше изключително опитен в разчитането на следи и не отстъпваше по нищо на двамата чейени. Затова се опита да убеди останалите да не бързат с преследването, а да седнат и всички заедно добре да помислят.