Гласът му постепенно затихна. Той поиска да си поеме дълбоко дъх, но върху прорязаното му от бръчки лице се появи страшният отпечатък на смъртта…
Ласко и Мотола!
Ласитър беше добре запознат с тези хора. В този миг зад храсталаците се чуха гласове.
— Идваме, Ласитър…
Показаха се двама воини от племето арикара. Те се изправиха пред него, голи до кръста, с яркочервени ленти на челата.
— Дуна ни помоли да те следваме — каза Рафаел, синът на шамана Ийгъл Мен. В косата му беше втъкнато орлово перо. Скоро щеше да наследи и целия костюм на баща си. Така изискваше прастарата традиция на арикара.
Ласитър сериозно кимна.
— Благодаря ви. Какво стана с мъжете, които убиха шерифа?
— В ръцете ни са.
— Някой убит ли е?
— Сметнах, че е по-добре да останат живи.
— Много добре, Рафаел. Не бива да убиваме толкова хора.
Ласитър се вгледа в мъртвия шериф.
— Това е голямо злодеяние, Рафаел. Пак ще кажат, че вие сте отговорни за него. Както и за всички други.
— Страх ме е, че ще почне война, Ласитър.
Ласитър се изправи.
— Не, Рафаел — отговори твърдо той. — Не бива да го допуснем. Ще се опитаме да предотвратим войната с всички средства.
Синът на шамана мъжествено се опита да прикрие отчаянието си.
— Но какво бихме могли да направим ние, приятелю Ласитър? — попита тихо той. — Ще кажат, че арикара са убили шерифа. Ще ни нападнат и ние трябва да се отбраняваме. Какво да правим?
— Върнете се в селото си — отговори Ласитър. — Вземете с вас ранените бандити и запазете спокойствие. Дуна ще ви каже какво да правите, ако ви нападнат.
— А ти, Ласитър? Ти какво ще правиш?
Той посочи мъртвия шериф.
— Ще го откарам в града.
— Но там ще те убият!
— Никой не ме познава…
Той тръгна напред и воините на арикара го последваха. Бяха готови да се борят и да умрат. Затова бяха украсени с пера, а лицата им бяха изрисувани с цветовете на войната.
Ласитър добре ги разбираше. Те бяха последните синове на един умиращ народ. Преди повече от сто години се бяха заселили по тези места и не искаха да ги напуснат. Оставаше им само да умрат. Бяха взели отчаяното решение да се борят до последен дъх, до последна капка кръв за своето право.
Оставаше една-единствена възможност да им се помогне.
Ласитър рискуваше живота си.
Арикара бяха отнесли ранените бандити на една полянка и вече ги превързваха. Кой бял човек би постъпил така с индианци? Със сигурност твърде малко хора…
Ласитър позна водача на бандитите. Беше същият тип, с когото се срещнаха снощи в каменната кариера.
— Ти как се казваш?
— Сам Пънч. А ти си новият вожд на тези червенокожи кучета, нали?
Ласитър едва се въздържа да не го удари.
— Да, аз съм Ласитър — отговори твърдо той.
— Така си и мислех — изръмжа Пънч. — На всичкото отгоре и ни превързвате! Не е ли по-добре веднага да ни скалпирате?
— Много добре знаеш, че няма да го направим.
Сам Пънч поиска да се изправи, но простена от болка и се отпусна на тревата. Беше твърде изтощен от раните си, за да може да предприеме нещо. В очите му се появи страх.
— Ще ви изправим пред съда, Пънч — каза спокойно Ласитър.
— По-добре направо да ни обесите.
— Вито Мотола и Ласко ще си умрат от смях, ако го направим…
— Те ще ви смажат като въшки, Ласитър! Нямате шанс.
— Ще видим, Пънч.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще откарам мъртвия шериф в града.
— И само след пет минути ще умреш!
— Ще рискувам, Пънч — произнесе презрително Ласитър и се отвърна от него. Не можеше да понася повече циничната му усмивка.
Индианците успяха да заловят коня на шерифа. Положиха мъртвото тяло на седлото и здраво го овързаха, за да не падне.
Рафаел, синът на Ийгъл Мен, беше обяснил на сънародниците си какво възнамерява да прави Ласитър.
Американецът отново яхна упоритото муле, макар че много му се искаше да препусне към града върху великолепния кафяв жребец на шерифа. Но сега трябваше отново да се вживее в ролята си на беден скитник. Вече на седлото, той се обърна и кимна на Рафаел.
— Не забравяй думите ми, приятелю! Ще правите това, което ви нареди Княгинята. От нейните уста говори Великият Дух. Олд Биър Мен предрече истината.
— Нека Маниту те закриля, Ласитър!
— Със сигурност ще го стори — отговори уверено Ласитър.
Той потегли отново с рошавия си четириног другар и поведе коня на шерифа, вързан с дълго въже…
6.
Беше близо десет часът вечерта, когато Ласитър най-после влезе в града. Спря мулето си пред офиса на шерифа. Не минаха и три минути, когато около него се събра голяма тълпа.
Вълнението беше неописуемо. Някои решиха, че именно Ласитър е убиецът. Всичко стана така, както го беше предвидил.