— Нима щях да го докарам в града, ако го бях убил аз? — извика Ласитър с добре изиграно отчаяние в гласа и с ясен френски акцент. — Не съм застрелял монсуар шерифа!
— Нали ви казах! — крещеше Фил Бъргър. — Надявам се, че всички си спомняте, че го предупреждавах.
— Точно така! — обади се някои от тълпата. — Проклетите арикара са жадни за кръв! Какво чакаме още? Къде са мъжете от фермите?
Думите му попаднаха на място. Хората се втурнаха да оседлават конете си.
Ласитър търпеливо стоеше край мулето си. От мястото си добре виждаше, че малко по-нагоре на улицата се събират първите ездачи. Те ставаха все повече. Ясно се различаваха типове, които със сигурност не бяха от този град.
Дано арикара не допуснат някоя грешка. Много лесно можеше да се стигне до кървави сблъсъци.
Ласитър беше наясно, че животът му виси на косъм. Но ако не рискува, всичко отиваше по дяволите. Единственият човек, който би могъл да успокои разбунената тълпа, загина. Той лежеше върху седлото на собствения си кафяв жребец.
Ласитър продължаваше да стои като идиот. Явно хората наоколо също го смятаха за такъв. От ушите му не се изплъзваха подигравателните им забележки:
— Я погледнете тоя кретен, французина!
— Сигурно се е прехвърлил тук от Канада!
— Мръсни французи!
Старите вражди бързо се събуждаха. Англичани и французи бяха спорили години наред за тези земи. Войната беше отнела живота на доста хора.
— Какво търсиш тук, французино? — изкрещя в тълпата един почти стогодишен старец. Думите му почти не се разбираха, тъй като в устата му не беше останал нито един зъб.
Ласитър смирено наведе глава. Правеше се, че не разбира мръсните подхвърляния на тълпата. Чакаше да се появят двама души. Едва когато дойдат те, щеше да започне сериозната игра.
Имаше чувството, че от доста време някой го наблюдава тайно. Но колкото и да се стараеше да улови нечий поглед изпод широкополата си шапка, не успя да открие нищо.
Но чувството му не го лъжеше.
Ласко и Мотола го наблюдаваха с далекоглед, който си подаваха един на друг. При тях имаше още един човек. Висок, слаб мъж, с контешки тънки мустачки. Той стоеше неподвижно до прозореца на горния етаж във вилата на Албърт Ласко.
— Какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Ласко. — Оня тип изглежда наистина глупав.
— Може и да си прав — промърмори Вито Мотола. — Прилича на всички ония безделници, които се мотаят по тия места. Много ми се иска да чуя какво ще каже Роко!
Той подаде далекогледа на мустакатия мъж и Роко Скарлета го вдигна до очите си. Само след няколко секунди той се ухили презрително.
— Онзи тип изглежда направо побъркан — отбеляза той. — Няма дори и свястно оръжие. А за коня му да не говорим. Сигурно много е изпаднал. Да дойда ли с вас?
Вито Мотола махна с ръка.
— Ти по-добре не се показвай много. Човек никога не може да е сигурен. Роко Скарлета се ухили високомерно и проследи с очи шефа си и дебелия Албърт Ласко. Двамата едва излязоха от къщата, когато в стаята се втурна Уилма. Тази жена беше толкова пламенна, че човек направо можеше да се изгори, като я докосне.
— О, скъпи мой! — простена тя и го обгърна плътно с двете си ръце. — Най-после половин час ще сме сами двамата!
Роко Скарлета изобрази на лицето си любезна усмивка, макар че в душата си я проклинаше.
Преди няколко часа беше спал с нея и преживяването беше изключително. Но междувременно тя му омръзна ужасно. Тази жена беше направо побъркана по мъже и почваше да го дразни. Всъщност с нея човек нямаше нужда дори да се напряга. Вероятно тя се пъхаше в ръцете на всеки скитник, който минаваше през града.
— Внимавай, Уилма — прошепна той. — Долу става нещо. Предчувствувам, че ей сега ще започнат да стрелят.
— Кой с кого ще се стреля? — попита тя с изнервяща наивност. — Може ли Албърт да бъде застрелян?
— Всичко може да се случи.
— Ако го застрелят, ще те взема за свой съпруг, Роко — промърмори нежно тя и отново се впи в него като полип. — Тогава ще наследя всичките му богатства.
— Това ще бъде чудесно — проговори лицемерно Роко. Той вече трескаво размишляваше как би могъл да се добере до наследството на Уилма и веднага след това да се отърве от нея. За съжаление това не беше толкова просто.
Наистина Уилма беше голяма глупачка, но в определени моменти проявяваше учудваща хитрост. Това беше действително странно.
— Я разгледай оня скитник — подкани Роко, за да я отклони от намеренията й. — Какво ще кажеш за него?
Той й подаде далекогледа и без да й обръща повече внимание, се съсредоточи в това, което ставаше пред офиса на шерифа. Ако поне за миг се беше взрял в лицето на Уилма, непременно щеше да му направи впечатление как устните й се свиха в израз на екстаз.