— Какво да ви правя сега, слабоумници такива! — изкрещя Ласко. Братята не бяха получили тежки рани и след няколко дни щяха да бъдат напълно здрави. Но в момента представляваха жалки фигури. Седяха на столовете и гледаха тъпо пред себе си. Ласитър, разбира се, ги съжали.
— Ако желаете, ще ги пъхна в затвора, мистър Ласко — каза той. — Вие ще решите, сър.
Ласко доволно се усмихна. Точно това очакваше от новия си шериф. Този тип добре се справяше. Кметът окончателно се убеди, че е сключил добра сделка.
— Внимавайте добре — обърна се той към братята Фишър. — Великодушно отказвам да предявя обвинение срещу вас. Нека приемем, че това е личен въпрос. Но не се опитвайте да повторите опита си. Вече знаете, че с шерифа няма лесно да се справите.
— Аз не съм ви отнел службата — увери ги Ласитър. — Монсуар Ласко ме попита дали съм съгласен да поема службата. Аз самият никога не бих я поискал.
— А вие, мистър Ласко? Вие защо избрахте този чужденец, който при това е и скитник? — попита сломено Чарли Фишър.
— Защото в момента нямах по-добър подръка — отговори безсрамно Албърт Ласко. — А той доказа, че е подходящ. Значи не мога да го уволня само заради вас, така ли е?
— Може би е най-добре да назначите братята за мои помощници, сър? — попита внезапно Ласитър. — При тази обстановка в града ще имаме нужда от повече хора.
Албърт Ласко веднага се съгласи.
— Това е добра идея, по дяволите! — изръмжа той. — Е, какво? Ще станете ли помощник-шерифи?
Близнаците Фишър спонтанно кимнаха.
След пет минути вече бяха положили клетва и Ласко им заповяда да охраняват офиса.
Ласитър, или по-точно Жан Маркот, обаче беше поканен в частната му вила. Трябваше да пийнат по нещо, за да преодолеят уплахата си. Шефът му имаше нужда от компания.
Това беше моментът, в който Ласитър се запозна с Уилма Ласко. Тази среща нямаше да остане без последствия…
7.
Белите пристигнаха малко преди изгрев слънце, когато селото на вожда Ийгъл Мен беше потънало в дълбок сън.
Те не дойдоха на коне, понеже тропотът на конските копита отдавна би събудил арикара.
А шестимата млади воини, които бяха поставени на стража, вече не можеха да предупредят племето си, защото бяха мъртви. Безшумно бяха пронизани с нож от двамата опитни скаути чейени. Двамата съгледвачи се бяха промъкнали ловко съвсем близо до постовете, които седяха на известно разстояние един от друг и от време на време издаваха тих крясък на бухал, за да се убедят, че всичко е в ред. Точно по този начин опитните чейени откриха скривалищата на младите воини. После всичко свърши ужасяващо бързо. Докато последните двама се съветваха какво да предприемат, с тях се случи същото, което и със събратята им.
Тогава чейените поведоха жадната за отмъщение тълпа на белите към индианското село.
Беше щастливо съвпадение, че точно по същото време се завърнаха младият вожд Рафаел и тримата му спътници, които бяха скрили на сигурно място своите пленници. Четиримата забелязаха промъкващите се към селото бели хора и незабавно откриха огън. Междувременно младите индианци се бяха снабдили с няколко добри пушки „Уинчестър“ и с достатъчно муниции.
Белите, разбира се, веднага отговориха на огъня. В селото на арикара избухна паника.
Дуна изпищя така страшно, че гласът й за миг заглуши шума от боя. Писъкът й беше толкова пронизителен, че дори стрелбата спря. Точно това затишие й беше необходимо.
Княгинята на арикара изскочи от малката къща, в която беше прекарала нощта. Без да се бои от смъртта, готова всеки миг да бъде надупчена от куршуми, тя застана, облечена в тънка нощница, срещу изгряващото слънце.
При тази гледка белите мъже затаиха дъх. Всички приковаха очи в жената с бяла роба, която като някакво видение се възправи срещу утринното слънце, вдигна ръце и извика:
— Престанете! Искам да говоря с шефа ви!
Белите, които набързо се бяха прикрили зад храсти и дървета, когато забелязаха, че индианците отговарят на огъня с добри оръжия, предпазливо надникнаха.
Зад Дуна хората в къщурките се раздвижиха. Стана това, което бяха уговорили предварително.
Дуна трябваше да отклони вниманието на нападателите.
Индианците безшумно се отдръпваха назад, използвайки изкопаните предишния ден ровове. По този начин щяха да се скрият на сигурно място.
Вече никой не стреляше.
Трима от белите бяха убити или ранени. Единият стенеше от болка и подканяше другарите си най-после да се справят с червените мръсници.
— Я си затвори устата! — скастри го някакъв рязък, повелителен глас. Това със сигурност беше шефът.
И наистина, извикал беше Роко Скарлета, който веднага беше поел командването на отряда.