— Нали чухте какво нареди мистър Ласко! — продължи той. — Иска да заловим Княгинята на арикара. Щом я хванем, няма повече да се бием с индианците. Помнете това!
Дори и той с острия си поглед не забеляза, че арикара се оттегляха на сигурно място. Операцията им беше осъществена изключително прецизно.
— Къде е водачът ви, бандити? — извика Дуна. — Нека този подлец ме погледне в очите!
Едва сега Роко излезе от прикритието си. Обкованият със сребро „Уинчестър“ беше притиснат до бедрото му.
— Ето ме, индианска княгиньо — ухили се подигравателно той. — Какво мога да направя за вас?
Белите мъже продължаваха да се взират като вкаменени в красивата жена пред себе си.
Роко Скарлета се опиваше от успеха си. Този бърз триумф беше твърде неочакван за него. Другите многократно се бяха мъчили да заловят тази вещица, а той беше успял още при първия си опит.
Разбира се, щеше да представи всичко така, че Вито отново да го сметне за най-добър от всички. Шефът му нямаше защо да знае, че той просто е имал късмет и че случайността му е помогнала. Дуна втренчи очи в него, мълчалива и изпълнена с презрение. Отдавна беше забелязала похотта в очите му. Но тя смяташе да се жертва, за да се спасят приятелите й. Трябваше да задържи този негодник колкото се може по-дълго. Затова бавно направи няколко крачки насреща му. Беше съвсем гола под прозрачната бяла нощница. Пристъпваше така предизвикателно, че очите на мъжете още повече се разшириха и гърлата им пресъхнаха. Съзнанието им беше завладяно от сладострастни помисли.
След няколко крачки Дуна спря. Слънцето грееше ярко. Беше излязла от гората и застана на открито.
— Ти от хората на Мотола ли си? — попита презрително тя.
Този път се раздвижи Роко. Приближи се и спря на две крачки от нея. Бяха на голямо разстояние от останалите и никой не чуваше разговора им.
— Аз съм Роко Скарлета — усмихна се самодоволно мъжът. — Откакто изчезнахте, аз съм дясната ръка на Вито. Той ми даде специални пълномощия. Препоръчвам ви да не говорите прекалено много, госпожо, иначе може да стане доста неприятно. Ще се видя принуден да ви предоставя на някои от мъжете зад мен…
— Изглеждате като джентълмен — отговори с ледено изражение Дуна, — но говорите и мислите като свиня.
Роко трепна неволно, като ударен с камшик през лицето. После целият пребледня от гняв.
— Ще съжалявате за това! — изсъска той, полагайки усилия да се овладее.
— Няма да се осмелите да ме докоснете.
Той се ухили злобно.
— Защо не, госпожо? Нима сериозно смятате, че Вито би ме упрекнал, ако ви сторя нещо?
— Знам, че иска само парите ми. Добре, ще ме отведете при него. Двамата ще се разберем на четири очи. Но се погрижете никой да не ме докосне! Иначе Вито никога няма да узнае къде са скрити парите ми. Вие ще бъдете виновен за това, Скарлета! Имам още едно условие. Оставете на мира приятелите ми! Нали имате мен. Това е достатъчно. Вито постигна целта си. Или иска да изтреби до крак арикара?
— Не зная нищо за подобен план — отговори предпазливо Роко. Още не беше дошло времето да разиграе всичките си карти.
И без това с червенокожите беше свършено. В отряда на белите имаше убити и ранени. Това беше достатъчно, за да бъде изпратена истинска наказателна експедиция след няколко дни. Така проблемът щеше да се реши от само себе си.
В този миг обаче Скарлета забеляза, че хората му са се разпръснали на всички страни и са обкръжили индианското село.
— Това ще се уреди — отговори бързо той. — Няма да закачам приятелите ви.
— Не сте честен, Скарлета. Чета го в очите ви.
Той се почувствува като хванат в нарушение ученик. Никога досега не беше изпадал в толкова неловко положение.
Дуна се обърна и обвинително разпери ръце.
— Какво правят хората ви край селото, Скарлета?
— Това е само мярка за сигурност.
— Арикара няма да се бият, ако вие не стреляте — каза Дуна и отново впи очи в него.
— Ще повярвам в това едва когато всички излязат от къщите — отговори надменно мъжът. — Дайте съответната заповед, госпожо! Доколкото знам, червенокожите ви слушат като богиня…
— Първо трябва да се облека — отговори студено тя. — После ще видим какво ще правим. Елате с мен, Скарлета! И без това няма да ме оставите сама.
Дуна се усмихна подигравателно и Роко отново се почувствува неудобно. После жената тръгна пред него към малката къща, която й бяха предоставили арикара. Тя беше каменна като повечето жилища на арикара. Индианците бяха научили много неща от белите и дори бяха надминали учителите си.
Като влезе вътре, Скарлета зяпна от учудване. Никога не беше си представял, че стаичката е толкова уютно обзаведена. Дуна влезе в малката си спалня. Скарлета спря на прага. Очите му светнаха, когато жената без стеснение съблече бялата си нощница. Той поглъщаше с поглед всяка подробност от великолепното й тяло. Много му се искаше да се нахвърли върху нея и да я повали на леглото. Едва успя да се овладее. И без това ще я има, когато Вито си свърши работата. А и част от огромното й богатство непременно ще мине в негови ръце. Беше твърдо решен да се погрижи за това.