Дуна се обличаше спокойно, като че ли беше съвсем сама в стаята. Избра панталон „Левис“ и карирана памучна риза. После наметна на раменете си изкусно изработено яке от кожа на сърна. Накрая нахлупи на тъмната си коса нов „Стетсън“, в който беше втъкнато пъстро птиче перо.
— Липсва ни само партньорът ви — произнесе подигравателно Скарлета. — Къде се е скрил? Или междувременно е офейкал?
— За кого говорите?
— Я не се правете на глупачка! — сопна се мъжът. — Говоря за Ласитър. На съвестта му лежат убийствата на много наши хора.
Дуна тайнствено се усмихна.
— Ласитър върви по свой път. Ще ви създаде още доста грижи. Няма нужда да се напрягате толкова. И без това няма да го хванете.
— Що за човек е той? — поиска да узнае Скарлета. — Вероятно е подушил богатствата ви, госпожо! Някой вятърничав търсач на приключения, който е помислил, че ще направи голям удар, нали?
— Ако успее да се справи с Вито, доброволно ще му отстъпя част от парите си — отговори предизвикателно Дуна. Дълбоко в себе си обаче тя усещаше страх. Много добре знаеше, че Ласитър сега е в леговището на звяра.
— Скоро ще лежи неподвижен пред вас, госпожо — ухили се Скарлета. — Щом тръгна на лов, никой дивеч не може да ми се изплъзне.
— Ласитър не е диво животно, той е човек!
— За мен е дивеч, който трябва да бъде убит. Той е опасно хищно животно. Затова ще тръгна след него веднага щом ви предам в ръцете на дон Вито.
Дуна мълчаливо излезе от къщичката си.
— Хайде, хора, започвайте! — изкрещя внезапно Скарлета. — Изгорете колибите на тая индианска банда! Ако се отбраняват, дайте им да разберат!
Дуна бавно се извърна и презрително го изгледа.
— Предчувствувах го, Скарлета — само промълви тя и продължи пътя си.
Той с два скока се озова до нея и я сграбчи за раменете.
— Ти ще стоиш и ще гледаш, проклета вещице! За да разбереш, че трябва да се подчиниш — после насила я обърна с лице към селото.
Мъжете от отряда мятаха горящи факли по покривите на къщите и през отворените врати. Жилищата бяха покрити с изсушена блатна тръстика, която веднага избухна в пламъци.
От вътрешността скоро изригнаха гъсти кълба дим. Мъжете безмилостно стреляха във вратите и прозорците. Ако арикара бяха все още в селото си, щеше да бъде извършено нечувано злодеяние.
Отначало всички гледаха, без да разбират.
После прозвучаха гневни крясъци. Скарлета погледна яростно Дуна.
— Ти, проклета гадино! — изсъска той. — Най-после разбрах защо през цялото време се опитваше да отклониш вниманието ми. Не само арикара, но и съучастникът ти Ласитър офейка! Но това няма да ви помогне. Нито на теб, нито на него. Аз ще…
Откъм края на гората препуснаха двама конници. Бяха двамата скаути чейени. Двамата махнаха с ръка на Скарлета и веднага се скриха.
Роко разбра. Никой не биваше да вижда индианските съгледвачи. Това беше негово нареждане. Иначе наивните фермери, които бяха гръбнакът на отряда, в края на краищата щяха да заподозрат нещо.
— Хайде, върви! — заповяда той и блъсна Дуна в гърба. Тя послушно тръгна напред. Но вътрешно беше напрегната като струна и решена да избяга при първата благоприятна възможност.
Двамата чейени ги чакаха в сянката на дърветата.
— Какво има? — попита напрегнато Скарлета. Отлично разбираше, че скаутите носят важни новини. Иначе не биха дошли при него.
— Мъжът, когото търсим, е в града — каза с ухилено лице индианецът.
— О, не!
— Намерихме следата му, шефе. Той е утрепал нашите хора, които бяха изпратени да убият шерифа.
— А после сам е отнесъл тялото в града! — произнесе задъхано Скарлета и се удари с длан по челото. — О, по дяволите, къде ми бяха очите!
Дуна усети, че сърцето й спря да бие. Но само миг по-късно тя хукна да бяга, бърза и гъвкава като сърна. Но нямаше шанс да се изплъзне от чейените и техните добре обучени мустанги…
8.
Само за няколко часа Ласитър се беше изкачил доста високо в йерархията на престъпната клика, която управляваше града. Беше голяма чест фактът, че двамата негодници го бяха поканили да пие с тях в частната им вила.