Намираха се в огромен, разкошно обзаведен салон със скъпи килими и големи картини с маслени бои по стените. Най-голямата изобразяваше самия Албърт Ласко. Точно срещу Ласитър висеше портретът на съпругата му Уилма.
На него тя беше нарисувана полулегнала на зелена поляна, почти гола, обкръжена от няколко също така голи приятелки и един Херкулес с меч, който явно беше защитникът им.
Уилма се грижеше за напитките. Тя си беше избрала кресло точно срещу Ласитър и непрекъснато го наблюдаваше, макар че външно изглеждаше напълно равнодушна.
Но Ласитър веднага разбра играта й.
Всички се смееха, говореха един през друг, както става обикновено при подобни забавления. Уилма непрекъснато наливаше на мъжете, макар че самата тя пиеше твърде малко. Ласитър също се въздържаше. По едно време жената му намигна съзаклятнически и хвърли бърз, многозначителен поглед към Ласко и Мотола, които се наливаха като на състезание по надпиване.
Скоро и двамата преминаха всякаква мярка. Непрекъснато тупаха по раменете новия шериф, хвалеха го, казваха му, че е най-добрият им приятел и вдигаха тостове в негова чест.
След по-малко от час стана неизбежното: двамата се отпуснаха в удобните, меко тапицирани кресла и захъркаха като мечки.
Уилма улови ръката на Ласитър и го помоли да я придружи, като цялата трепереше от възбуда. Той добре познаваше това състояние.
Тя го отведе в една от собствените си стаи, които също така бяха препълнени със скъпи мебели. В средата на спалнята имаше голямо ниско легло, достатъчно поне за три любовни двойки. Но Ласитър така и не успя да разгледа разкошната обстановка. Едва престъпиха прага, когато Уилма стремително се хвърли на врата му. Тази жена направо не беше на себе си! На всичкото отгоре беше изключително съблазнителна… Нищо чудно, че Ласитър не се поколеба нито за секунда. Пък и беше пил доста. Всъщност дори и в напълно трезво състояние не би отблъснал тази така красива жена. Едва ли някой друг мъж на негово място би пропуснал подобен случай.
Не след дълго и двамата се озоваха прегърнати върху голямото легло. Уилма Ласко нетърпеливо простена, докато Ласитър я събличаше. Пред очите му се разкри същото великолепно тяло, което го беше възхитило, докато съзерцаваше картината в салона. На нея беше нарисувана дори мъничката бенка на лявото й бедро. Явно художникът беше имал пред себе си живия модел, а не беше разчитал единствено на фантазията си. Позирането за подобна картина траеше понякога цели седмици.
— Сега аз съм твоят Херкулес — усмихна се Ласитър. — Само че нямам неговия меч…
— Твоят е много по-добър — отговори Уилма и с копнеж впи очи в мускулестата му фигура.
Ласитър не я остави да чака дълго. Гъвкавото женско тяло неимоверно го възбуждаше.
Първият любовен акт премина като истинска буря, която обхвана и двамата и сякаш ги отнесе отвъд реалността. Последва кратка почивка, по време на която Уилма тихо и нежно произнесе:
— Албърт и Вито те сметнаха за мухльо, когато те гледаха през бинокъла. Аз обаче разбрах каква е работата веднага щом те видях. Ти не си скитник.
— Какъв съм според теб?
— Жан Маркот — промълви тя, — това име въобще не ти подхожда. В моите очи ти си железен човек, мили. Може би си точно онзи Ласитър, когото ония двамата са се втурнали да преследват така настървено…
— Кой е този Ласитър? Никога не съм чувал името му.
— Сега това не е важно…
Тя се хвърли върху него, започна лудо да го целува и съвсем го зашемети с всички онези възбуждащи милувки, с които си служеха темпераментните, чувствени жени, за да опиянят мъжа, който ги привлича. Да се любиш с подобна жена, беше огромно удоволствие и скоро Ласитър забрави всичко около себе си, напълно отдаден на страстта си.
Така мина почти час. Беше започнало да се развиделява.
— Време е да изчезвам — прошепна Ласитър и седна в леглото.
— Какво?! Я не се притеснявай толкова! Имаме време. Гарантирам ти, че Албърт ще спи като заклан чак до обяд. И Вито също.
— Защо си толкова сигурна?
— Сложих им малко приспивателно в чашите. Но те бяха толкова пияни, че нищо не забелязаха.
Уилма развеселено се усмихна. Ласитър много я харесваше, но едновременно с това не го напускаше чувството, че има насреща си една студена, хитра и пресметлива развратница.
— Жан Маркот… — тя се отпусна по гръб и унесено се вгледа в лилаво боядисания таван на спалнята. — Всъщност къде остана приятният ти френски акцент, приятелче?
— Смятам, че езикът ми най-после свикна с родния език — отвърна той. — Оттатък живях дълго между френскоговорещи канадци. Човек се нагажда към средата си, нали? Но сега всичко минало е като изтрито с кърпа, може би защото за пръв път от много време насам се отпуснах истински.