— Да, това е възможно — промълви тя. — Въпреки всичко ти нямам никакво доверие. Много ми приличаш на Ласитър.
— Ами ако наистина съм Ласитър?
— Тогава при мен си попаднал точно на място.
— Как да разбирам думите ти?
— Бих ти помогнала…
И тя напрегнато го изгледа. Чувствените й устни нервно потрепваха.
— Само че аз не съм Ласитър — рече той. — Ще ми кажеш ли защо би му помогнала?
— Защото е враг на мъжа ми.
— Мразиш ли Албърт?
— Той е чудовище. Мислиш ли, че би могъл да се справиш с него?
— Нима искаш да си наемеш убиец? Избий си това от главата. Аз не се захващам с такива работи.
— Добре де, добре. Не се вълнувай толкова! Не говорех сериозно. Просто исках да видя как ще реагираш. Женско любопитство.
— Ясно.
Тя затвори очи и по лицето й се изписа разочарование.
— Не си го слагай на сърцето, скъпа — промълви Ласитър. — И не се страхувай, че ще намекна на Албърт за намеренията ти. Не съм толкова глупав.
Уилма отново отвори очи и му се усмихна.
— Нито за момент не си го помислих, скъпи. Та нали и ти самият щеше да се забъркаш в голяма каша.
После отново протегна ръце към него. Ласитър и този път не успя да устои и скоро двамата отново се притиснаха в опияняваща любовна прегръдка.
Когато най-после направиха кратка почивка, слънцето вече светеше през пердетата. Уилма се измъкна от леглото и отиде до барчето, на което бяха наредени всевъзможни бутилки.
— Ох, ужасно ожаднях от толкова любов! Ти сигурно също си жаден. Искаш ли чаша шампанско?
Без да дочака отговора му, Уилма сръчно отвори една бутилка и тапата изгърмя като пистолетен изстрел. Питието плисна в двете кристални чаши. Кокетно поклащайки бедра, жената се върна до леглото и му подаде едната.
— Сигурна съм, че с течение на времето ще се опознаем много добре — промълви нежно тя. — Като шериф и доверено лице на мъжа ми ти ще идваш тук, когато си искаш. Никой няма да заподозре нищо. Ще си прекарваме великолепно! Не можеш да си представиш колко се радвам. Най-после малко разнообразие в този сив град…
Двамата се чукнаха и отпиха. Шампанското ги ободри.
— Един ден, благодарение на някоя глупава случайност, мъжът ти ще узнае всичко — промърмори Ласитър. — Тогава край с мен.
— И с мен също — усмихна се Уилма. — Той не знае милост. Впрочем аз съм четвъртата му жена. Твърди, че е обезщетил предишните три. Но аз не му вярвам. Той е готов да мине дори през трупове, за да постигне целта си.
— Такива като него не вършат черната работа сами. И той си има верни хора, нали?
— Прав си. Наел е достатъчно убийци. В момента преследват Княгинята на арикара.
— Какво е пък това? — направи се на изненадан Ласитър.
— О, аз май още нищо не съм ти разказала за тази жена! Тя е бяла, но живее при индианците арикара и се твърди, че те я почитат като своя княгиня. Този Ласитър е неин съюзник и защитник. Освен това се говори, че вече е застрелял няколко от наемниците, които я преследват. Вито на всяка цена иска да хванат индианската княгиня жива, защото, ако е мъртва, за него вече няма никаква полза.
— Вито ли? — попита с интерес Ласитър. — Но какво общо има той? Аз си мислех, че твоят Албърт гони жената…
— О, не, историята е много по-любопитна. Ще ти разкажа всичко подред…
И така Ласитър отново изслуша историята, която вече знаеше. Но все пак му беше интересно да я чуе от друга гледна точка. Всичко съвпадаше. Нещата бяха такива, каквито ги беше описала Дуна.
— Страхотна история — промърмори той. Уилма умееше да разказва живо и увлекателно. — Впрочем разказът ти беше чудесен. Явно си много талантлива.
— Едно време бях артистка, скъпи.
За момент сянка помрачи лицето и. Но скоро след това красавицата отново се разсмя. Тя скочи от леглото и донесе бутилката с шампанско.
— Трябва да го отпразнуваме — каза през смях Уилма. — Божичко, каква нощ! Ще я помня цял живот.
Изглеждаше толкова откровена, че Ласитър усети как в сърцето му се поражда симпатия към нея. Но в същото време го дразнеше очевидният факт, че тази жена търси убиец на собствения си съпруг. Може би все пак не беше прав. Много хора говореха подобни неща, когато искаха да излеят гнева си. Уилма сигурно беше от тях.
— Ако знаех какво ме очаква в този мизерен градец, никога не бих тръгнала с него — промълви тя, потънала в мислите си. — Тук съм затворена като птица в златен кафез. Много рядко ми се удава да си създам подобно развлечение.
— Има достатъчно мъже.
— Глупости! Кой ти говори за мъже? Важно е всичко — обстановката, нежностите, разговорите. Както тази нощ. Най-после преживях нещо истинско. Нали ме разбираш, Жан?