— Да, естествено.
— Дай си чашата. И моята също…
Ласитър имаше чувството, че тя самата иска да промени мислите си. Уилма напълни чашите и двамата пиха с удоволствие. Шампанското, което шумеше в чашите, им действаше ободрително.
— Ти страшно ми харесваш, Жан. Честна дума, точно така си представям Ласитър. Желая му щастие с неговата княгиня. Дано арикара имат късмет. Ония искат да унищожат цялото племе. Това е крайната им цел.
Ласитър с болка помисли за Дуна. Дано са успели да се оттеглят навреме. Не биваше само да се оставят да ги провокират. Каквото и да стане, все тях щяха да изкарат виновни.
Но кой можеше да предполага, че толкова скоро ще ги нападнат отново?
Ласитър се тревожеше много повече, отколкото сам си признаваше.
— За какво мислиш? — гласът на Уилма го изтръгна от тревогите му.
— О, нищо особено.
— Изпий си виното! Има още много.
Уилма с усмивка напълни чашата и захвърли празната бутилка. После веднага извади нова от раклата зад бара.
— Вечер винаги пълня този сандък с лед — обясни тя. — Често пия по няколко чаши веднага след като се събудя. Това е единственото, което ми остава.
Меланхолията я обземаше отново.
Ласитър отвори бутилката. Тапата гръмна, част от пяната се изсипа върху гърдите на Уилма и той с удоволствие облиза капките. Това събуди страстта на тази буйна жена и двамата отново започнаха да се любят.
Кристалните чаши паднаха върху дебелия килим, но не се счупиха.
Двамата в леглото бяха опиянени от изгаряща страст. Времето минаваше като насън.
Навън в града вече цареше оживление, но те не забелязваха нищо.
— Имаме време до обяд — усмихна се за кой ли път Уилма. — Дотогава ония двамата ще спят като лалугери.
— Моите новоназначени помощници ще заподозрат нещо, ако се появя чак на обяд — промърмори Ласитър.
— Е, и? Те нямат право да ти задават въпроси, нито пък да ти предписват какво да правиш. Впрочем тия типове са доста тъпи. Защо ги направи свои помощници?
— Честно казано и аз не знам. Поддадох се на някакво внезапно хрумване. Може би просто ми се искаше да видя как ще реагират Албърт и Вито. Предложението беше твърде неочаквано за тях.
Уилма беше седнала върху него и притискаше стегнатите си бедра в неговите. По вида й личеше, че отново е обхваната от силна възбуда. Въпреки това успяваше да мисли и за други неща.
— Смятам, че идеята ти е отлична — прошепна тя, стенейки от удоволствие.
— Какво?
Движенията й ставаха все по-бързи.
— Това, което направи с близнаците Фишър. Сега те са на твоя страна. Няма да забравят, че ти ги пощади и се отнесе любезно към тях. Оо!…
Уилма отвори уста и без малко щеше да извика с всички сили. За щастие обаче тя все още се владееше. Затова бавно се отпусна върху тялото на мъжа под себе си. Той я прегърна нежно. Двамата бяха опиянени от любов.
Внезапно ги стресна страшен шум.
Вратата на спалнята отлетя и се удари в стената.
Ласитър светкавично скочи от леглото и посегна към оръжието си.
Но нахлулите в стаята мъже бяха по-бързи. Бяха много и за миг се вмъкнаха в стаята. За да избяга, Ласитър би трябвало да застреля поне шест или седем от тях. Обаче не успя дори да докосне пистолета си.
Някакъв твърд предмет се стовари върху главата му. Пред очите му се появиха звезди. Зави му се свят. Мъжете се нахвърлиха отгоре му като вълци. Нищо не можеше да се направи. Почти загубил съзнание, Ласитър падна по корем на скъпия килим. Но нападателите веднага го обърнаха по гръб. Някъде много отдалеч се чуваше писъкът на Уилма:
— Най-после дойде, Албърт! О, господи, така ме беше страх! Този тип ме държеше в ръцете си…
Ласитър чу хълцанията й. Внимателно обърна глава и като в мъгла забеляза, че тя се е притиснала в мъжа си. Цялото й тяло трепереше от възбуда, но не беше забравила да наметне някаква дреха, докато мъжете блъскаха и ритаха любовника й.
Ласитър лежеше на пода, гол и беззащитен. Усещаше, че по разбитото му лице се стича кръв.
Слепоочията му бучаха. Беше същинско чудо, че не бяха го убили веднага.
Насреща му бяха насочени половин дузина дула. Готовите за стрелба пушки и револвери бяха в ръцете на мъже с безизразни лица.
— Внезапно той се появи в стаята ми — хълцаше Уилма. — Изнасили ме… Нямаше как да се отбранявам, Албърт! Повярвай ми, щеше да ме убие! О, Албърт, само да знаеш как се надявах да дойдеш и да ме освободиш от лапите му…
Всичко изглеждаше така достоверно, че Ласитър се хвана на въдицата. Помисли, че тази коварна жена му е скроила номер.
— Не реви! — изръмжа грубо Ласко. — Глупости! Това е негодникът, когото гоним през цялото това време. Ласитър! Имал е невероятното нахалство да се промъкне в града ми!