— Свършено е с теб, негоднико! Но ще почакаш още малко! Чака те голяма изненада. Да ти издам ли кого хванахме, глупако!
Ласитър целият потрепера.
— Дуна? — изстена той. — Хванали сте Дуна…
Албърт Ласко се изсмя жестоко.
— Изненадах ли те, гадино! Ще узнаеш всичко, преди да те смачкам окончателно. Първо обаче тълпата трябва да има развлечение. Тя се нуждае от това и не искам да й развалям настроението.
— Какво е станало с Дуна? — изпъшка Ласитър.
— Търпение, човече! Само търпение…
Той се обърна към тълпата и лицето му веднага стана сериозно и загрижено. Никой не забеляза какъв негодник се крие зад тази маска. Играеше безпогрешно ролята си.
Ласитър забеляза с подпухналите си очи, че към града се приближава файтон с два коня. Една жена държеше юздите. Косата й беше посивяла, а лицето й издаваше тъга.
Хората с уважение правеха път на файтона. На няколко метра от мястото, където беше вързан Ласитър, жената дръпна юздите. Ласко се обърна към нея и побърза да свали голямата си черна шапка.
— Госпожо Дръри — каза съчувствено той, смятах веднага да дойда при вас във фермата, но важни дела ме възпираха досега. Позволете да ви изразя най-искрени съболезнования от името на целия град. Той пристъпи към файтона и с уважение стисна ръката на Хана Дръри. Гласът му прозвуча толкова развълнувано, че всички присъстващи почтително замълчаха. Настроението на площада стана погребално. Побеснялата допреди малко тълпа сякаш забрави Ласитър. Всички гледаха Хана Дръри, изпълнени със съчувствие. Бедната изстрадала жена!
Двамата негодници Ласко и Мотола бяха като безмилостни акули, алчни за пари, без морал и чувство за чест. Те вървяха през трупове, без ни най-малко да се замислят, че също са смъртни като всички останали…
Без да иска, Ласитър се спъна в оковите си и болезнено простена, когато железата се впиха още по-дълбоко в израненото му тяло.
Хана Дръри го изгледа с тъжен, пронизващ поглед, който говореше без думи. Ласитър разбираше какво става в сърцето й. Алекс Мосли му беше разказал много неща за семейство Дръри: как са го приели с необичайна сърдечност, как са се грижили да го излекуват и са го обичали. Старият мърморко не можеше да се нахвали с тези хора. Той изпитваше безкрайно уважение към тях. И сега, когато Хана погледна Ласитър право в очите, измъченият до смърт мъж разбра, че старият съвсем не е преувеличавал.
— Какво означава това, кмете? — промълви тихо жената. — Нима в нашия град вече приковават бели хора на кола на мъчението?
Албърт Ласко веднага усети откъде духа вятърът и разпери безпомощно ръце. Характерно за него беше, че в критичните ситуации винаги си служеше и с двете ръце, както в този момент, когато се видя притиснат до стената.
На всичкото отгоре беше и страхлив, този подъл койот!
— Не исках това, госпожо Дръри — промърмори лицемерно кметът. — Но от друга страна, действията на нашите съграждани са разбираеми, не намирате ли? Знаете ли кой е този човек? Казаха ли ви, че арикара са били подстрекавани от двама бели? От една ужасна жена, която невежите индианци почитат като богиня. Тя самата се е нарекла Княгиня на арикара. А този мъж — и той обвиняващо посочи Ласитър, — този престъпник е нейният съучастник. Двамата са омаяли с лъжи нещастните индианци, обещали са им планини от злато, ако убият всички бели или ги прогонят далеч от тези земи. Тези проклети престъпници са виновни за смъртта на вашия съпруг и на вашия син, госпожо Дръри! Разбирате ли сега защо съгражданите ни са обзети от такъв страшен гняв?
Хана Дръри отново впи очи в Ласитър, сякаш търсеше истината в разраненото му, пребито лице. Изглежда, че нещо й беше направило впечатление, но нямаше сили да се концентрира върху мислите си. Усещаше голямо съжаление към този човек, въпреки всички страшни обвинения, които току-що беше чула. Жената изпъна снага, като че ли искаше да се отърси от тежките си мисли, и отново се обърна към кмета. Гласът й прозвуча рязко:
— Аз не мога да съдя, мистър Ласко. Но не съм в състояние да споделя този всеобщ гняв и тази… тази проклета омраза. Дойдох в града, за да се срещна с Линус Вентре. Знае ли някой къде мога да го намеря?
Скоро след това пристигна файтонът на погребалния агент. Белокосият възрастен мъж почтително свали черната си шапка.
— Госпожо?
— Искам да ви помоля да погребете мъжа ми и момчето ми, Линус — каза Хана Дръри. — Ще ги погребем във фермата. Искам да са винаги близо до мен. Ще го направите ли, Линус? Имам малко спестени пари, но не мога да ви платя много. Ще ми помогнете ли въпреки всичко? Сама няма да се справя.