— Колко време ще отсъстваш, Алберто.
— Най-много един час.
— Добре. И без това много ми се иска да си поговоря надълго с милата ми съпруга. Затова не бързай, Алберто! Стой там поне час! Нали разбираш?
— Ясно, приятелю!
Албърт Ласко излезе от стаята, която принадлежеше към частните му покои. Който се опиташе да проникне тук, трябваше да мине през същински лабиринт от объркани коридори и трябваше да намери няколко скрити врати. Албърт Ласко беше построил тук нещо като тайна командна централа и много се гордееше с нея. Не рискуваше нищо, ако остави стария си приятел Вито Мотола сам в стаята. Не го заплашваше никаква опасност.
— Кой е посетителят, Люк? — осведоми се Албърт Ласко, докато двамата вървяха към банката.
— Аз нищо не знам — отговори телохранителят. — Нойбауер каза само, че се касае за огромна сделка. Съжалявам, сър, но наистина не знам нищо повече.
Тази вест сякаш окрили Албърт Ласко. Очакваше го огромна сделка! Щом Норман Нойбауер твърдеше подобно нещо, значи трябваше да се очаква нещо голямо. Ласко почувствува как го обхваща радостно нетърпение.
В кантората на банката ги очакваше посетител, при вида на когото Ласко усети инстинктивно недоверие. Това беше някакъв стар трапер с износени дрехи. Нищо не показваше, че с подобен човек може да се сключи изгодна сделка.
— Какво желаете? — попита студено Ласко. — Каква е тази сделка, която сте решили да ми предложите?
Зад гърба му стояха Люк и счетоводителят Нойбауер.
— За това ще говоря с вас на четири очи — отговори спокойно старецът. — Касае се за нещо много важно, мистър Ласко. Нали вие сте Албърт Ласко, банкерът?
Кметът кимна високомерно.
— А вие кой сте?
— Наричайте ме Алекс. Това е достатъчно. Не е необходимо да знаете повече. А сега желая да поговоря с вас на четири очи. Ако не ви интересува, веднага ще си ида.
Търговският усет у Ласко постепенно се пробуди. Тук наистина го очакваше нещо голямо. А той имаше нюх към тези неща, който никога не го лъжеше. Време беше да промени първоначалното си впечатление.
— Трябва да бъда предпазлив — отговори въпреки това той. — Има много хора, които искат да отнемат живота ми. Може би вие сте един от тях…
— Така ли изглеждам? — усмихна се подигравателно Алекс Мосли. — Нима ме смятате за платен убиец?
— Кажете ми най-после какво предлагате! — отговори рязко Ласко. — Нямам намерение да си пилея времето тук.
— Ще го чуете, когато останем сами.
Ласко размени многозначителен поглед с Люк Барнаби, един от най-опитните му телохранители.
— Нека си даде оръжията — промърмори Люк. — Тогава няма никакъв риск. Освен това аз ще бъда наблизо. Ако се опита да ви нападне, сър, веднага ще му видим сметката. Но и вие самият не сте толкова бавен. Или нямате оръжие?
Ласко отвори якето си и потупа кобура под мишницата си, в който беше скрит лек 22-милиметров револвер, обкован със сребро.
— Окей, Алекс! Ще предадете ли оръжието си?
— Нямам нищо против — отговори старецът. Той посегна да измъкне револвера си от кобура и в същия миг в лицето му се насочиха дулата на пистолетите на Ласко и телохранителя му. Двамата бяха измъкнали оръжията си с мълниеносна бързина.
— За да не ви хрумне някоя глупост, Алекс — обясни меко Албърт Ласко.
— О, господи! Нямам никакъв шанс срещу вас — въздъхна траперът. — Вие сте ужасно недоверчиви, и то спрямо един безобиден старец…
Той бързо измъкна стария си револвер и го подаде на Люк Барнаби.
— Е, доволни ли сте сега?
Барнаби погледна шефа си, който кимна.
— Добре, оставете ни сами.
Двамата мъже веднага излязоха от стаята. Албърт Ласко едва се сдържаше.
— Хайде, кажете най-после какво предлагате, Алекс! И тежко ви, ако сте ме повикали тук заради някоя глупост! Ще си платите с лихвата. Най мразя да ме правят на глупак.
Алекс Мосли измъкна от джоба на панталона си един канадски златен долар и го подаде на банкера.
— Ето, вие разбирате от тези неща. Проверете дали монетата е истинска.
Ласко колебливо посегна към златната пара и я завъртя между пръстите си. Алчността му веднага се събуди. Сега трябваше да се действува решително.
— Значи вие сте оня тип, когото търсят навсякъде — изръмжа той. — Човекът, който продава канадските си долари на смешна цена и пропилява богатството си.
Алекс седна на първия му попаднал стол и се усмихна.
— А какво друго бих могъл да направя? — попита той. — Не исках да попаднат по следите ми. Затова избрах доста необикновен път. За съжаление така не може да продължава дълго. Не вярвам, че винаги ще ми върви. Затова дойдох тук. Мислех си, че за вас ще бъде добре да оползотворите този мъртъв капитал. Вие сте специалист…