Ласитър внезапно се дръпна встрани и с един скок се озова до вратата. Не беше се излъгал — там имаше някой. Но не идваше да ги нападне, както би могло да се предположи.
— Аз съм Ласко — чу се гласът му отвън. — Разбирате ли какво ви говоря и ще отворите ли вратата?
— Ще отворим — реши Ласитър. — Сам ли сте, Ласко?
— Много искате да знаете! Отворете, не бойте се! Няма да има стрелба, поне засега. Готов съм да ви дам шанс. Току-що открих мъртъвците оттатък. Вито вече е мъртъв, следователно обстановката вече се е изменила. Смятам, че сте извършили добро дело, като сте го отстранили от играта.
Ласитър даде знак на Уилма и тя открехна вратата. Беше застанала така, че никой отвън не можеше да я види, камо ли да я улучи куршум.
Но нищо подобно не се случи. Албърт Ласко отново заговори. Гласът му беше учудващо спокоен.
— Вие чувате и виждате какво става долу на улицата — рече той. — Скоро ще стане страшно. Единствено аз мога да ви гарантирам, че ще се измъкнете живи. Затова ви предлагам да сключим договор, изгоден и за двете страни.
— Знам ги аз твоите договори! — извика озлобено Уилма. — Всяка твоя дума е лъжа и измама.
— Не я слушай, Ласитър — продължи Ласко. — Впрочем приятелят ти Алекс е в ръцете ми. Този проклетник почти успя да ме хване в капан. Донесе ми цяла торба с канадски златни долари, мошеникът! Но си получи заслуженото. Сега лежи окован долу в мазето.
Ласитър и Дуна се спогледаха с отчаяние. Значи това беше решението на загадката. Верният Мосли беше тръгнал да ги спасява.
— Щом е така, трябва да преговаряме — промърмори Ласитър. — Ти какво предлагаш, Ласко?
— Много просто: ще припишем цялата вина на Вито. Него вече няма да го заболи. Вие ще свидетелствувате пред гражданите, а аз ще кажа, че ме е заблудил със сладки приказки. Останалото ще уредим после. Сега най-важното е да възстановим спокойствието в града. Ти как мислиш, Ласитър?
Шумът навън внезапно отслабна, а след секунди и съвсем замря. Двете жени изтичаха до прозореца.
— Идват поне двеста конници! — извика въодушевено Уилма. — Част от тях са индианци. Другите са фермери от околността. Какво ли е станало?
— Това означава само едно — че фермерите и индианците са сключили мир — отговори радостно Дуна. — Виждам Олд Биър Мен и Ийгъл Мен начело на колоната заедно с водачите на фермерите. Значи те са се помирили. Истината е излязла на бял свят.
Гласът й трепереше от вълнение.
Стъпките на Албърт Ласко бързо се отдалечиха по коридора. Банкерът се пръскаше от гняв. Трябваше да се спаси това, което все още не беше загубено. Вярваше в таланта си на оратор, който много пъти го беше измъквал от трудни ситуации.
Когато Ласко изтича на верандата, дългата колона от ездачи и каруци тъкмо спираше на площада. От балкона се виждаше надалеч, а и него го виждаха добре. Тук можеше в пълна мяра да разгърне способностите си.
В една от каруците бяха натоварени шестимата пленени бандити, които бяха изпратени да убият шерифа. Когато ги видя, Албърт Ласко усети, че шансовете му да се измъкне значително са намалели. В следващата кола бяха вързани Люк Барнаби и още седем мъже, които чакаха шефа си в буковата горичка.
Луис Къхоу, говорителят на фермерите, подкара жребеца Си към верандата и обвиняващо вдигна ръка срещу Ласко.
— Отвориха ни се очите, Албърт Ласко! — извика той. — Най-после узнахме каква позорна игра играете срещу всички нас. Затова ще отговаряте пред съда! И вие, и „невинният“ ви приятел Вито Мотола!
Ласко загуби самообладание. За малко щеше да се втурне да бяга накъдето му видят очите. Инстинктивно посегна към джоба на якето си, където беше пъхнал отново лекия си револвер.
Извади оръжието си, макар че нямаше намерение да стреля. Искаше само да заплаши Луис Къхоу и да го принуди да се оттегли, но мъжете зад фермера не разбраха добре намеренията му. Те веднага стреляха, защото си помислиха, че водачът им е в опасност.
Албърт Ласко се строполи мъртъв на земята.
Настана пълна тишина.
Ласитър изтича надолу към мазето. Бързо освободи стареца от въжетата му и се засмя с облекчение.
В този миг зад гърба му се появи Дуна. Тя прегърна спасителя си с благодарност и любов.
— Знаех си, че ще се справим, мили. Сега най-после ще бъдем щастливи.
Ласитър се усмихна, но раните по лицето го заболяха. Това му напомни за всички изтърпени мъчения.
— Да, заслужил съм си няколко седмици почивка — промълви той. — Но това не може да продължи завинаги, Дуна, нали знаеш…
— Въпреки това съм благодарна за всеки ден, който ще прекараме заедно — отговори убедено тя.