— Името ми е Ласитър — представи се учтиво големият мъж. — Бях разположил лагера си наблизо. За щастие чух всичко и побързах да ви помогна. Елате с мен! Трябва бързо да се махнем оттук.
— Да, веднага!
Дуна вдигна от земята остатъците от роклята си и се опита да се увие в тях, но нищо не излезе. Тя обезкуражено вдигна рамене.
— Оставете това — каза спокойно Ласитър. — Имам някои дрехи в торбата си. Една риза ще е достатъчна. На вас ще ви стои като рокля.
Дуна непринудено тръгна към него. Не се срамуваше да се покаже пред очите на чуждия мъж съвършено гола. Може би това дори й харесваше.
Ласитър се усмихна отново и двамата тръгнаха, хванати за ръце, към тъмната гора, където се намираше лагерът му.
Дуна му беше харесала още в първия миг. Питаше се какво прави тази очарователна бяла жена в такава пустинна местност. Историята й обещаваше да бъде твърде интересна.
Когато стигнаха мястото, което беше избрал за нощувка, Ласитър бързо извади от торбата си чиста риза и я подаде на непознатата. Тя я нахлузи през главата си и кокетно се усмихна.
— Как изглеждам?
Карираната риза беше твърде широка и стигаше почти до коленете й. Дългите й крака още по-ясно се очертаваха.
— Одобрявам тази кройка — усмихна се развеселено Ласитър. — Как някой моден шивач не се е сетил за нея?
Дуна замислено го изгледа и колебливо произнесе:
— Цяло чудо е, че дойде точно навреме, Ласитър. Иначе с мен беше свършено. Тия хора не знаят милост…
Гласът й звучеше въпросително. Но това беше съвсем естествено. Появяването на Ласитър в тази пустиня беше твърде необикновено, за да бъде случайно. Затова към радостта се примесваше известна доза недоверие.
— Вече няма защо да се тревожиш — отговори уверено той. — Аз ще бъда до теб.
Дуна тъжно поклати глава.
— Не е толкова лесно, Ласитър — промълви тя.
— Много силни са хората, които ме преследват, и са твърде хитри. Те няма да изпуснат плячката си. А моите приятели ще пострадат. Затова… — Тя изгледа сивия кон на Ласитър. — Не е ли по-добре да се махнем оттук? Не бива да оставаме дълго в тази гора. Те ще подгонят и теб. Забърка се в страшна история покрай мен…
Той бързо оседла коня си и попита през рамо:
— Ще ми разкажеш ли по-подробно, Дуна? Историята ти наистина ме интересува.
— Ще ме отведеш ли обратно там, откъдето дойдох? — попита тя вместо отговор. — По-късно обещавам да ти разкажа всичко. Но сега най-важното е да узная какво е станало с арикара. Те са мои приятели!
— Става още по-интересно.
— Историята ми е необичайна — отговори Дуна. — Всъщност бях си решила да не говоря пред чужди хора за това. Но ти ми харесваш. Лицето ти е честно и добро. Сигурна съм, че чувството ми не ме лъже. Да тръгваме, Ласитър! Аз ще вървя напред. Познавам тези места.
Той усещаше нетърпението й.
— Нека да вървим един до друг — предложи той. — По пътя ще ми разкажеш най-важното.
Тя пристъпи към него и обгърна с ръце врата му. В тъмнината той не можеше да различи чертите на лицето й.
— Благодаря ти, Ласитър — прошепна жената. — Небето те изпрати при мен. Ако не беше дошъл, аз…
Той я привлече към себе си и нежно започна да я целува. Прегръдката им ставаше все по-страстна. Ласитър физически усещаше желанието й.
Но тя изведнъж се откъсна от него. Гласът й трепереше:
— Да побързаме, мили! Моля те, нека отложим нежностите за по-късно. Сега трябва да спасим един човешки живот…
Двамата бързо тръгнаха напред. Ласитър водеше сивия кон за юздата.
Дуна започна да разказва. Историята й беше направо смайваща, дори за такъв опитен и препатил стар вълк като Ласитър. На места звучеше почти невероятно. Но в света всичко беше възможно. Даже фактът, че едно индианско племе беше провъзгласило бялата жена за своя княгиня.
3.
След по-малко от час двамата стигнаха до мястото, където беше извършено кървавото злодеяние. Оставиха коня на половин миля от индианското селище, за да не може никой да чуе цвиленето му, и тръгнаха предпазливо напред. След малко намериха удобно място, където от безопасно разстояние можеха да огледат малкото селце или поне това, което беше останало от него. А то не беше много. Виждаха се единствено обгорели остатъци от къщи, обори и навеси за сено.
Миризмата на изгоряло висеше във въздуха. На много места развалините все още димяха.
— Подпалвачите твърдяха, че законът е на тяхна страна — зашепна потресено Дуна. — За всичко е виновен онзи проклет бандит Вито Мотола. Но той ще си получи заслуженото. Няма да се добере до парите ми. По-скоро ще умра…
— Нима той не знае, че голяма част от наследството ти отдавна е на сигурно място в друга банка? А какво ще правиш, ако научи?