— Банкерът, който пази парите ми, беше най-добрият приятел на баща ми — обясни Дуна. — Казва се Джонатан Бендър и е човек с голям опит. Каза ми, че този Вито Мотола още от началото не му е харесал. Най-голямата грешка в живота ми беше, че се омъжих за него. Но вече нищо не може да се поправи. Сега най-важното е да помогна на приятелите си арикара. Отсега нататък всички ще се втурнат да ги гонят. Сигурно хората от това селище са се скрили при съплеменниците си в по-далечните села. Никой няма да прояви и капка милост към тях. Единственото, което им остава, е да напуснат тези земи. Ако се опитат да окажат съпротива, местните кметове ще повикат армията. Тогава с арикара ще бъде свършено…
Гласът й трепереше. Тя скрито изтри очите си.
— Все старата история — съгласи се огорчено Ласитър. — Но ти и арикара няма да бъдете сами. Обещавам ти го!
— Нима смяташ, че можеш да ми помогнеш? — попита тя обнадеждено.
— Във всеки случай ще се опитам.
— Вече съм сигурна, че небето те изпраща при нас, Ласитър! Но какво можеш да направиш ти? Нямаш никакъв шанс срещу мощния клан. Ще те застрелят, преди да си казал и една дума. Ако пък ги обвиниш открито, ще те нарекат жалък лъжец. И непременно ще се намерят някои, които да свидетелствуват срещу теб. Пък и хората от нападнатите ферми твърдо вярват, че грабителите са били индианци. Ония негодници са били преоблечени. Нощем и без това не можеш да различиш подробностите. Достатъчно е да излязат насреща ти няколко украсени с пера ездачи, въоръжени с лъкове и стрели…
— Ще намеря начин да се оправя — промърмори Ласитър.
— Всъщност кой си ти, човече? Какво те води по нашите места?
— Случайността — отговори мъжът и сви рамене. — Аз съм от онези, които непрекъснато скитат из страната. Преди два дни бях в Канада. Но наближава зимата и затова реших да тръгна на юг. Много ми се иска да стигна по-скоро в топлото Мексико.
— И аз съм от тези хора — каза тихо Дуна. — Обичам срещите с нови места…
— Значи няма да останеш завинаги при арикара?
— Не ми се вярва…
— Но ти си тяхната княгиня. Много ще се разочароват, ако ги напуснеш.
— Засега не смятам да ги изоставя — отговори рязко тя. — Арикара са мои приятели, а приятел в нужда се познава.
Тази жена все повече му харесваше.
Подчинявайки се на внезапен импулс, Ласитър понечи да я вземе в обятията си и да я утеши. Едновременно с това искаше да изрази и възхищението си от нея.
Но в същия миг някъде зад тях се чу странен шум. Приличаше на предсмъртно хъркане на тежко ранено животно. Идваше от гъстия храсталак край брега на реката, който се издигаше като черна грамада в тъмната нощ.
Ласитър и Дуна вторачиха очи в мрака.
— О, божичко! — проплака жената. — Това сигурно е Олд Биър Мен. Точно там се разделихме. Мислех си, че е мъртъв…
— Ще отидем да видим. Но бъди внимателна, моля те.
Дуна решително кимна с глава. Тя беше въоръжена с една от пушките на мъртвите бандити. Оръжията и мунициите бяха от жизнено значение за арикара, особено сега, когато бяха изложени на нападенията на белите хора. По начина, по който държеше уинчестъра, Ласитър разбра, че тя умее да си служи с него, и се успокои. Лицето й излъчваше готовност за борба.
Двамата пропълзяха от две различни страни към храста и предпазливо навлязоха навътре. Скоро се натъкнаха на стария шаман. Той седеше облегнат на дънера на една елха и се взираше с празен поглед в мрака. Устните му се движеха непрекъснато и мърмореха непонятни слова.
— Татко! — прошепна ужасено жената и коленичи пред него. — Познаваш ли ме? Аз съм твоята дъщеря Дуна…
— Нашата княгиня? — промълви шаманът и по лицето му се изписа израз на задоволство. — Ето че пророчеството се сбъдва. Ще се бориш ли за своя народ, Дуна?
— Няма да напусна арикара — отговори твърдо Дуна и думите й прозвучаха като клетва. — Но сега ще те отнесем на сигурно място.
Тежко раненият индианец леко кимна, сякаш това се разбираше от само себе си.
— Да, отведете ме при моя братовчед Ийгъл Мен — проговори с безсилен глас старецът. — Той е най-добрият лекар на арикара. Сигурен съм, че ще ме излекува. Още не ми е дошло времето да умра.
Думите му звучаха съвсем естествено. Ласитър също ги възприе така. Знаеше, че хората, които постоянно общуват с природата, имат особено отношение към живота и смъртта. Те инстинктивно усещаха кога ще дойде последният им час. Това си беше тяхна тайна, научена от деди и прадеди, но и те самите не можеха да я обяснят, ако някой ги попиташе.
— Ще можеш ли да се качиш на коня, Биър Мен? — попита го Ласитър.