Старият шаман впи поглед в него. На мъжа му се стори, че тези очи проникват право в сърцето му.
— Казвам се Ласитър — промълви тихо той. — Съжалявам, че не се представих веднага, вожде.
— Името не е толкова важно — промърмори Олд Биър Мен. — Човекът, който го носи, е по-важен.
— Трима от бандитите ме хванаха, татко — намеси се Дуна. — Те са от хората, за които много пъти съм ти разказвала.
Старецът се усмихна.
— Да, знам. Това нападение не беше срещу арикара. Но силите на злото са се съюзили срещу нас. Ние трябва да се преборим с тях. Добрите духове ще ни помогнат… Да, да… Ще се опитам да се кача на коня.
— Докарай коня, Дуна — помоли Ласитър.
Тя се обърна, но само след няколко крачки спря и се вслуша в тъмнината. Някъде далеч кънтяха изстрели. Идваха от посоката, от която те двамата бяха дошли.
— Сигнал за тревога — обади се Ласитър. — Намерили са тримата мъртъвци. Тичай по-бързо, Дуна! После ще тръгнете двамата с шамана, а аз ще задържа преследвачите.
Жената побягна като сърна.
— Тя те обича, синко — проговори Олд Биър Мен. — И ти я обичаш, но връзките между вас няма да са вечни.
— Много си мъдър, вожде.
Старецът се усмихна.
— Не знам дали това е наистина мъдрост. Просто умея да чета по лицата на хората. Сърцето ми дава отговора, не разумът. Дуна ще те обича с цялото си сърце, а ти ще я закриляш. Ти си голям воин, синко Ласитър. Но трудно ще се справиш с ония проклети кучета. Ще те гонят безмилостно…
Ласитър вдигна рамене и сдържано кимна. Настъпи мълчание.
Скоро се върна Дуна, която водеше след себе си сивия кон. С общи усилия двамата вдигнаха стария шаман на седлото. Ласитър метна на гърба си чантите, които бяха пълни с патрони за „Уинчестър“ и „Колт“. В тях имаше също и храна.
— Тръгни с нас — каза Олд Биър Мен. — Ще ти покажа удобно скривалище, откъдето ще обстрелваш преследвачите.
Дуна тръгна напред и поведе коня за юздата. Старецът се държеше учудващо добре на седлото. Ласитър ги следваше на десетина метра разстояние и непрекъснато се оглеждаше.
Но преследвачите бяха още далеч. Сигурно сега изливаха яда си, че трима от хората им са мъртви. Това деяние също щеше да бъде приписано на арикара. То беше отличен повод за подклаждане на омраза срещу индианците. В момента пропагандата срещу тях се водеше из цялата област.
И всичко това само защото един алчен негодник на всяка цена искаше да открадне парите на жена си! Хората му бяха инсценирали индиански нападения над фермите и сега убиваха беззащитните арикара и търсеха Дуна под дърво и камък.
Нищо чудно, че жената беше нарекла Ласитър пратеник на небето. Появяването му беше тъкмо навреме.
Всъщност той обикаляше канадската граница със съвсем друга задача. Бригада Седем го беше намерила в Монтана. Касаеше се за официална молба за помощ от страна на канадското правителство. Преди повече от година от затвора беше избягал особено опасен престъпник. Последните издирвания сочеха, че се е укрил някъде на територията на Дакота. Там редовно се появяваха канадски златни долари с лика на кралица Виктория от едната страна и кленовия лист от другата.
Но човекът, който си купуваше някои неща с тях, беше голям хитрец. Той обменяше парите си, като с револвер в ръка принуждаваше случайни минувачи да му дадат своите американски долари. После те нямаха интерес да го предадат на властите, тъй като мъжът винаги великодушно закръгляше обменената сума в тяхна полза.
Накрая работата все пак излезе наяве, но само защото един от нападнатите се беше похвалил в пияно състояние с изгодната сделка. Но никой не можа да опише престъпника точно. Този странен тип винаги беше маскиран и увит в дълга пелерина, която напълно скриваше фигурата му, и носеше нахлупена широкопола шапка, правеща го напълно неузнаваем.
Ласитър беше научил доста неща за търсения престъпник. Истинското му име беше Жан Лафит. Беше доста възрастен. По-рано бил трапер. Едва на стари години станал крадец.
Последния път беше прибрал малко повече от 1 милион канадски долара. За съжаление се беше държал като истински новак. А може би точно тази нарочно проявена некадърност до такава степен беше изненадала пазачите, че те изобщо не бяха реагирали.
Скоро след това го хванаха. По време на следствието му обещаваха значително съкращаване на наказанието, ако признае къде е скрил парите си, но мъжът мълчеше като риба.
След като полежа няколко месеца в затвора, престъпникът избяга и почна да се наслаждава на богатството си.
Канадците искаха да го върнат зад решетките — това беше разбираемо, но още повече желаеха да си върнат парите…
Ласитър не държеше особено много точно той да изпълни тази задача, но нямаше как. Никой не възразяваше срещу нарежданията на Бригада Седем. Това беше негов дълг. Но затова пък не си даваше много труд. Този престъпник с номерата си на хитра лисица му беше станал симпатичен.