Само двама можели да слизат в града, за да внасят храна, но и те носели муски, зашити от магьосника, за да ги познава чумата, та да ги не напада. Князът седял дълго на прозореца и с любопитство гледал тъмния град и големите зловещи огньове на кладите, запалени по градските стъгди.
Докато гледал тъй, един голям бръмбар влязъл в стаята и се ударил о дебелото стъкло на прозореца. Насекомото паднало по гръб върху мраморната плоча, на която си бил сложил князът ръката. То почнало да мърда живо с краката си, но било тежко, та все не можело да хвръкне, а само се въртяло по гръб.
Князът хванал бръмбара, погледнал го и се готвел вече да го пусне през прозореца, но изведнъж забелязал на корема и по гърба му особени белези и шарки. Той запалил сребърния светилник и приближил насекомото до светлината, за да го разгледа добре.
На корема му била изобразена със зелени жилчици корона със седем върха, а на гърба, дето се разклонявали, като два щита, жълто-златистите крила, се виждали преплетени чертици, прилични на двурога глава със страшен изглед.
Момъкът се подвоумил, дали да занесе бръмбара — да го види магьосникът, или да го пусне. Като размислил малко, той го похлупил с една кристална чаша, за да не отлети, и го оставил на масата, па отишъл да вечеря.
4. За дъщерята на магьосника
Всеки ден князът и магьосникът обядвали и вечеряли заедно. Ала тая вечер старецът не дошъл в трапезарията, ами пратил слугата си да му отнесе вечеря в кулата.
Князът вечерял сам и си легнал.
На сутринта той отишъл да повика учителя си — да му покаже бръмбара. Но слугата, който стоял пред вратата на кулата, казал на момъка, че старецът е тежко болен.
— От снощи е много зле, — рекъл той. — Заключил се е в една стая — и мене дори не пуска да вляза. Дъщеря му дохожда преди малко да го споходи, но и нея не пусна.
Князът не искал да безпокой магьосника, затова се върнал.
Ала като слизал по стъпалата, що водили към кулата, срещнала го дъщерята на стареца.
Тя била много хубава: очите й блестели, като светкавица, гласът й звънтял, като сребърно звънче, а лицето й било бяло и румено.
Момата поздравила княза и го поканила да й отиде на гости — да си поприказват. Тя живеела в една стая на кулата. Князът не бил влизал там — до тогава все магьосникът идвал при него. Ето, че му се паднало случай да влезе в кулата — и той се съгласил на драго сърце.
Стаята на момата приличала на пещера. Един висок прозорец на потона пущал слаба светлина, а около него висели на гроздове планински кристали, които блестели, като сребро. В тъмните кътове се чувало, че някой диша тежко, но князът не можел да види от начало нищо.
Чак когато посвикнал с тъмнината, забелязал, че стените на стаята са от къдрави варовити скали и от тях тече бистра вода. По ъглите имало накачени на едри китки много горски цветя, треви, листа и корени, от които дъщерята на магьосника варяла лекове. Там имало билки за обич и омраза, за люта болест и смърт, за беда и зла среща, за злополука и щастие, за лошо око и лека ръка.
По каменливия под на пещерата пълзели зелени и пепеляви змии. Иззад скалите надзъртали големи гущери — с очи като огледала. Кукумявки и бухали с кървави очи хвърчали из тъмните ъгли, а по висулките на потона се били обесили надолу с главите едри кафяви прилепи.
Върху плоските камъни, наредени като полици, имало натрупани много стъклени и глинени гърнета, чаши, кърчази и кюпчета с всякакви лекове. А срещу самата врата, в дъното на една широка вдлъбнатина в скалата, имало голямо огнище. Две червеновласи маймуни се плезели край него една на друга и пазели огъня да не изгасне; току притуряли в огнището дърва.
Магьосницата поканила княза да седне на едно столче и, като видела, че той разглежда уплашено стаята, рекла му:
— Тия животни са кротки. Те не правят никому зло, ако ги не закачаш; не бой се — те обичат добрите люде.
На княза се видяла омразна пещерата и му се не искало да остане, но пък и не желаел да оскърби момата, като си отиде веднага.
Той седнал. При нозете му допълзяла една голяма змия и го загледала в очите, сякаш иска да се хвърли върху него. Момъкът подскочил уплашено.
Магьосницата се засмяла, погледнала змията, па й рекла: „Хайде върви си, отдето си дошла!“ Змията веднага се изгубила.
Сетне момата се обърнала към княза и му казала:
— Като че не ти допада моето жилище. Наистина, то не е светло, като двореца, но в него човек може да намери всичко, каквото му потрябва. Искаш ли да се увериш?