— Има, змейо, — му рекох аз. — Осем са, но са зли, зли, като усойници. Не ти трябват.
— Нищо, че са зли, — рече той. — Колкото са по-зли, толкова по-драги ще са ми. Една нощ да прекарат в моя лабиринт, ще станат като гълъби. Къде са? Ела ми ги покажи!
Аз това и чаках. Змеят — напред, аз — подир него, — минахме през подземния коридор. Пазачите бяха умрели от страх. Излязохме от тъмницата. Змеят ме хвана с едната си ръка и ме сложи между крилата си.
— Кажи сега, накъде! — рече той.
Аз го оправих към двореца, показах му спалните покои на княгините и той забуча толкова страшно, че трябваше да си запуша ушите — да не би да оглушея.
Чудовището влетя в двореца и почна да влиза от стая в стая. Стражите падаха, като вкаменени, щом ги доближи. Змеят обходи всички осем покои и грабна дъщерите на царицата една по една. Те пищяха, но той ги стискаше яко — и колкото ги по-чевръсто притискаше до тялото си, толкова по-силен ставаше, а те слабееха. Отначало махаха с ръце и се силеха да се изтръгнат от прегръдките му, а после отмаляха и увиснаха на ръцете му.
Но чудовището се не насити.
— Само тия ли са? — запита то, като стигнахме пред спалнята на царицата. — Няма ли още? Да не си ме излъгал, магьоснико?
— Не съм, — рекох му аз. — Само тия осем са.
Но змеят не вярваше.
— Още има, — изсъска той; — все ще да има поне още една. Ей в тази стая, дето е пред нас, ми мирише на жена. На княгиня ми мирише. Има ли, а? Кажи, магьоснико: има ли?
— Няма, няма, — рекох му аз. — Там спи царицата, майката на тия. Тя е вече застарила, та ми искаше питие за младост, затова ме беше хвърлила и в тъмницата, дето ме намери ти.
— Стара, не стара, — каза змеят, — поне да я видя, коя е и каква е.
И той влетя в стаята.
Царицата нададе страшен писък, като видя чудовището. Лицето й отведнъж стана от грозно по-грозно. От ужас тя се сви на кълбо в леглото си. Змеят я изгледа и — види се — не я хареса, защото веднага се изви и полетя из стаята навън.
— Имал си право, магьоснико, — ми каза той, когато се озовахме вън от двореца. — Царицата е наистина много грозна и стара. А ти, щом си майстор да правиш питиета за младост, ще ми трябваш. Не те пущам вече. От днес нататък ще ми бъдеш роб и ще вършиш всичко, щото ти кажа. Ако сгрешиш нещо или пък се опиташ да побегнеш, — да знаеш, че ще те изям.
50. За обесените в Лабиринта на Отмъщението
— Тъй бях принуден да постъпя на служба при змея, — рекъл магьосникът.
От тогава станаха много неща, които няма кога да ти разправям. Змеят грабеше всяка нощ по няколко моми. Когато се накани да излиза от лабиринта, заключваше ме в тази стая, а ме отключваше, чак когато се върне. Той изсмуква толкова ненаситно силата и здравето на своите пленници, че момите скоро повяхват, макар и да ги храни с най-избрани гозби. Десетина души готвачи има той, но нищо не помага. Момите бързо мрат една по една и той трябва през нощ или през две да излиза, та да търси други.
От тоя лабиринт не може да излезе никой, макар че всеки може да влезе, стига да си каже името. На влизане дупката е отворена и човек може да се пъхне в нея, ала поиска ли да излезе, пада тежка преграда и само змеят може да я отмести. Има едно средство да се излезе, но него ще ти кажа после.
Като видя, че момите му се топят, слабеят и умират, чудовището ми заповяда да му направя питие за подмладяване. Аз му казах, че не искам да си скъсявам живота. Змеят се много разсърди и ме заплаши, че щял да ме разкъса, ако не му направя подмладително питие.
— Каквото щеш ме прави, — рекох му аз, — но не ща да ти угодя. И да ме разкъсаш, и кръвта ми капка по капка да изсмучеш, няма да спечелиш нищо. Ако ли ме оставиш жив, аз ще те пазя — да не дойде някой да те убие.
Като чу това, той ме остави на мира.
От тогава се минаха двадесет години. Четиридесет души — все първи юнаци — дохождаха тук, с най-страшните оръжия на земята, да убият змея, за да изкупят греховете си. Техните трупове висят в Черния чертог на Смъртта, а оръжията им — омагьосани и пълни с чудотворна сила — са закачени в съкровищните стаи на змея.
Никой от тези силни и горди мъже ме не помоли да му помогна. Всичките ме гледаха с презрение, както се гледа роб. А моята глава е обръсната — ти виждаш това — и всеки може да разбере, че съм роб на змея.
Ти си първият, момко, който влезе в тъмния лабиринт без меч, без шлем и без броня. По това, че идеш без оръжие, заключавам за твоята голяма храброст.
Ти си едничкият, който ме помоли да ти помогна. Вижда се, че не си надменен, щом си готов да послушаш съвета дори на роб. Затова ще ти помогна.