51. За спогодбата между магьосника и княза
Додето магьосникът разказвал на княза своята история, кристалната топка била все черна. Но когато свършил разказа, по повърхността й почнали да се явяват малки сиви облачета.
— Да побързаме, — рекъл старецът, като погледнал топката. — Чудовището вече не спи толкова дълбоко, та може и да се събуди.
След това, той отключил голям ковчег, извадил от там черна дреха и запечатано стъклено гърне, пълно с гъста черна течност, па ги дал на момъка. После разровил в ковчега, дето намерил дълга игла и златна топка. Извадил и тях и ги дал на княза.
— Това ти са, — рекъл, — оръжията. Ще облечеш дрехата. После ще влезеш в стаята на змея, когато той почне да се пробужда. Ще удариш стъклото силно о пода, за да се счупи. Стаята ще се изпълни с гъст бял дим с миризма на босилек. Змеят не може да търпи ни дима, ни миризмата. Той ще нададе силен рев, ще ослепее и ще изгуби силата си да подушва. Ти ще го извардиш, когато се обърне с гръб към тебе тъй, че да забиеш иглата под големия триъгълен щит, между крилата му. Змеят ще умре. Но щом потече кръвта му, тя ще избухне на големи пламъци; ти трябва веднага да излезеш от стаята, за да не изгориш. В дългия пруст, пред змейовата спалня, ще те видят змиите, който пазят килиите на момичетата, и ще се нахвърлят върху тебе. Ти ще търкулнеш тогава златната топка, те ще се спуснат подире й, ще почнат да се борят и ще се издушат една друга. Като вземеш от устата им ключовете, ще отвориш килиите и ще пуснеш царкините. Умре ли змеят, лабиринтът ще се отвори, от оборите ще наизлизат крилати коне, момите ще ги яхнат и всяка ще си отиде, откъдето е дошла. Но щом освободиш девойките, побързай да се върнеш в спалнята на змея! Там ще намериш тялото му изгорило и в пепелта ще потърсиш ключовете, които държи в устата си. Те са четиридесет на брой — в устата на всяка глава има по един. Ще събереш ключовете и ще ми ги донесеш. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, — отвърнал князът.
— Добре тогава. На добър ти час! От нищо се не бой!
52. За убиването на змея
При тия думи магьосникът погледнал кристалната топка. Облаците по повърхността й ставали все по-едри и по-едри, но в средата имало голямо черно петно, което се люлеело и се не стапяло.
— Да почакаме, — рекъл старецът. — Още е рано.
Момъкът седнал отново. Тогава му се мярнала в ума една мисъл и той рекъл на магьосника:
— Искам да те запитам нещо.
— Запитай! — казал старецът.
— Чудя се, защо ти — вместо да робуваш толкова години на змея — не си го убил до сега, като знаеш тия тайни, които ми повери. Яко го беше убил, и света щеше да отървеш от много злини, па й сам щеше да спечелиш свобода и голямо богатство; каквото има чудовището, всичко щеше да стане твое.
— Добре ти е дошло на ума, — рекъл магьосникът, — но ти не знаеш всичко. Аз нарочно не ти казах едно нещо, за да те не уплаша. И сега няма да ти го кажа, но ти скоро ще го разбереш. Едно само мога да ти загатна: сам човек не може да убие змея; трябва му помощник, а на мене не е имало кой да помогне. Досети ли се?
Момъкът разбрал, че го чака нещо много по-страшно, отколкото предполага, но все пак не могъл да схване, що иска да рече старецът.
— Не се досещам, — казал князът.
— По-добре е, че се не досещаш, — рекъл магьосникът. — Помни едно: аз ще ти помагам! Да не те е страх от нищо!
В това време топката почнала много бързо да се избистря.
— Хайде, — рекъл магьосникът на княза, — тръгвай! Нека всички добри сили ти се притекат на помощ. Бъди смел! От нищо се не бой!
И той отворил вратата.
Змеят спял вече толкова леко, че се събудил от скърцането на вратата. Той видял влизащия момък, настръхнал цял, разперил си крилата и се изправил на своите ноктести нозе.
Князът не го и погледнал. Той се изсилил, хвърлил стъкленото гърне на пода и го счупил. Тозчас се дигнал в стаята бял дим на гъсти кълба, които полетели към змея. Разнесла се и силна миризма, сякаш безбройно стадо е минало по ливада, насадена с босилек.
Змеят се сгърчил от болка и почнал да се тръшка по пода. От всичките му очи потекла гъста зелена слуз. Чудовището изръмжало толкова силно, че лабиринтът се разклатил из основи. Сетне надал страшен рев — сякаш падат хиляди гръмотевици — и всички железни врати на лабиринта се разклатили и разтворили с голям трясък.
Виждало се, че болката, що усеща чудовището, когато ослепява, е ужасна, то размахвало дългите си шии, като бичове, и главите му се удряли о стените и пода. На момъка дори дожаляло, като го гледал.
По едно време змеят се тръшнал, като премалял, всичките му глави нападали на пода, нозете му се прострели, крилата му се отпуснали. Той бил обърнат с гърба си право към княза.