— Време е, — рекъл си момъкът. — Страшилището е примряло от болка. Ей сега ще му забия иглата в гърба — и всичко ще се свърши.
Той се яхнал на гърба на змея.
Но чудовището изведнъж подскочило, разперило крила, полетяло нагоре и толкова силно тръснало гърба си, че князът се намерил в един кът на пода. Зашеметен от удара, момъкът изгубил съзнание.
Ала по едно време се чул грозен вик:
— Робе, пази ме, убиха ме! Къде си, робе? Скоро — при мене!
Малко след това се чул гласът на магьосника:
— Ида, змейо, ида! Дръж се и не бой се — ида ти на помощ!
Тогава князът усетил, че една ръка го повдига. Той видял стареца, че му подава чаша с вино и му прави знак да я изпие до дъно.
Това питие било омагьосано. Като го изпил, момъкът се усетил много силен. В това време на змея отново припаднал от болки. Князът се качил на гърба му и забил иглата под неговият щит.
Магьосникът побягнал.
53. За освобождението на пленените девойки
Побягнал и князът, защото от раната на чудовището бликнала кръв, като водоскок. И то — не кръв, — ами зелени и модри пламъци.
В дългото преддверие, дето се озовал веднага след това момъкът, чакали змиите, разтревожени от грозните писъци на змея. Те се нахвърляли върху княза и засъскали.
От устата им летели светкавични пламъци, а металните им люспи звънтели, като злокобни звънчета.
Но князът не се изплашил. Той хвърлил златната топка, която светнала и увлякла подире си змиите; влечугите се спуснали след нея и почнали да се боричкат. Всяка се силела да я захапе с уста, но топката се плъзгала. След малко, се виждало в коридора огромно лъскаво кълбо, а от него се протягали навън змийски глави, които се хапели една друга.
Тогава князът се затекъл към килиите на пленените моми. От ключове нямало нужда — вратите били широко отворени — и той влизал от стая в стая, за да освобождава девойките от техните окови. Княгините го срещали с викове на голяма благодарност, прегръщали го и му целували нозете.
Но той бързал. Когато освободил и последната затворница, змиите се били издушили вече една друга. Момъкът свикал девойките и им казал:
— Няма вече от що да се боите, мои сестрици. Змеят е убит. Мъртви са и змиите, които ви пазеха. Идете сега в змейовите градини. Там са наизлезли хвъркатите коне от оборите. Яхнете ги и им кажете да ви отнесат там, отдето ви е донесъл змеят. Хайде сега, със здраве!
След тия думи, юнакът побързал да се върне в змейовата спалня.
54. За златните ключове и духовете им
Като влязъл в стаята, дето оставил убития змей, князът видял голям куп от димяща пепел; чудовището било изгоряло в пламъците на своята кръв.
Момъкът почнал да рови пепелта и скоро в нея се лъснал златен ключ. Щом го взел, тутакси се явил едър роб, — гол, с червена кожа, със златна гривна на ръката.
Робът запитал:
— Какво ще ми заповядаш, царю на змейовете?
Като го видял, князът отведнъж си спомнил всичко, що бил преживял, преди да се озове в мъртвата гора. В ума му изплувал и дворецът на чумата, и Великият Дух на Водата, и оня роб с крилатия кон, и старият магьосник от бащиното му царство, и добрият изповедник, и младата магьосница. Всичко се явило живо пред очите му; умът му се прояснил. Той рекъл на меднокожият роб:
— Иди ми намери бронята, в която бях облечен вчера, заедно с шлема и костения меч!
Робът изчезнал. Малко след това, князът забелязал, че е облечен в ризницата, шлемът му е на главата и мечът виси на бедрото му.
Юнакът се навел отново над пепелния куп. Когато изровил втория ключ и го взел, явил се друг дух — белолик, облечен в железни дрехи. И той го запитал, какво ще му заповяда.
— Иди, — рекъл момъкът, — в Чертога на Мъдростта и ми донеси онова сандъче, което падна от моята чанта, когато пиех вода от Извора на Тайната!
Духът се изгубил, но миг след това се явил и казал, че това сандъче можел да му намери само някой воден дух; робите от царството на змейовете не можели да влизат в Чертога на Мъдростта.
55. За гнева на обръснатия магьосник
Тъкмо казвал това духът на втория ключ, ето че се показал на вратата белобрадият магьосник с обръснатата глава.
Като видял, че князът разговаря с роба, той се толкова ядосал, че позеленял от гняв.
Когато духът изчезнал, старецът викнал на момъка:
— Не те е срам! Тъй ли си устояваш на обещанието? Тъй ли се отплащаш за моята помощ? Не помниш ли, че — ако не бях аз — ти щеше да си останеш мъртъв на мястото, — ей в оня кът, дето те бе хвърлил змеят? Па и можеше ли да убиеш чудовището, ако ти не бях дал стъкленото гърне и иглата? Щяха ли да те оставят жив змиите, ако не беше получил от мене оная златна топка?