След това, всички влезли в пиршеския чертог, дето гостите ги чакали отдавна. Започнала се веселба, каквато не се е ни чула, ни видяла. Тъстът на Великия Дявол — от години не пил, ни ял, — излапал сто паници гозба и изпил четири бъчви вино. Тялото му било като от ластик, колкото ядял и пиел, толкова повече се издувал; най-после се издул дотам, че дори Великият Дух на Земята се виждал на всички като комар пред него. Когато се почнали танците, тъстът също поискал да танцува. Но, понеже не можел да се държи на нозете си, търкалял се, като топка.
Тъй се продължила гощавката. Тъй се и свършила, когато минали уречените дни и нощи. Тогава всички се разотишли. Великият Дявол си отдъхнал: настъпило най-сетне време да поспи и да се отмори.
73. За най-страшната нощ в живота на княза
Той бил отведен не в оная спалня с четвъртитата дупка, а в друга — много широка и богато наредена, спалня наистина царска. Тринадесетте пажа го съблекли и го завили, когато си легнал.
Царят бил толкова уморен, че заспал веднага.
Но по едно време — кой знае, на сън ли било това, или наяве, — в спалнята се разнесъл ужасен шум, сякаш се срутват планини.
Веднага след това, нахлули в царската спалня четиридесетте духа, които се извиквали с ключовете на змея. Те надошли всички: и черният, и белият, и шареният, и голите, и облечените — всички до един. Навлезли и се нахвърляли върху царя с бесни викове:
— Защо ни отне от добрия магьосник, когото пропъди, та ни направи роби на дяволите?
Напразно Великият Дявол махал с ръце — да се пази от ударите им. Напразно се мъчел да им обясни, че старият магьосник никак не е добър, ами е лъжец, хитрец и лошав човек. Духовете го удряли с тежките си ръце — кой с плесници, кой — с пестници, кой пък го мушкал с лакти. Някой го бодели с пръсти в очите, други му дърпали ушите, трети го удряли право по носа.
Царят надавал писъци за помощ, но никой се не явявал да го защити.
Ах, защо го не бяха отвели в оная спалня с дупката, там поне имаше четирима силни черни великани — те нямаше никого да пуснат да му тревожи съня!
Опитвал се и да стане, за да се защити, но тялото му било като живак — не можело да се вдигне. Съсипан от удари, Великият Дявол почнал да съжалява, че е безсмъртен; да можеше поне да умре, щеше да забрави и мъките, и унижението, и позора, че е цар, а го бият, като някой престъпник.
Значи, тъй ще бъде занапред: няма умиралка, няма отърваване от никакво страдание — ще се мъчи, ще се мъчи, вечно ще се мъчи — безкрайно, чак додето се свърши светът, а може би и след това…
В тия тежки мисли Великият Дявол и не забелязал, че духовете са изчезнали един по един. Когато се опомнил, видял, че лежи сам в голямата спалня, тялото го боли — като че ли е надробено на късове, а наоколо му няма жива душа…
74. За младата магьосница и нейната мъка
Но ето, че се чул досами леглото кротък глас:
— Спи спокойно, царю честити! Аз стоя край тебе и те пазя. Аз пропъдих ония проклети духове, които те хулеха и биеха. Спи си, не се тревожи, всичко ще мине — и ти ще бъдеш отново щастлив!
Чий може да е тоя приятен и добър глас? Царят го е чувал, познава го, а не може да си спомни, чий е. Дали не е на жена му? Не ще да е — нейният е друг. Тоя глас той отдавна не е чувал. Не е ли оня, що пееше в пустинята и го мамеше? Не е и той; оня глас приличаше, наистина, донякъде на ангелски, но нещо хитро звучеше у него. Чий ще е тогава?
Легналият прави усилие, извръща си главата и вижда, че до леглото му стои младата магьосница — не дъщерята на арабина, а оная от бащиното му царство. Тя е облечена цяла в червено-малинени дрехи, на главата й има венец от макове, а устата й се скръбно усмихват. Момата го гледа дълго — и на царя става гузно, че тя го гледа тъй, сякаш го безмълвно укорява.
Най-сетне тя заговорва отново, но гласът й е сега много тъжен:
— Тъй ли трябваше да направиш, царю честити? Много скоро ме забрави ти! Аз ти дадох непобедимо оръжие и най-бързия кон на света, а ти ме забрави веднага, щом влезе в двореца на чумата. Там ти си намери годеница, която ти стана жена, а забрави, че и аз имам годеник, за когото искам да се омъжа. Що стори ти с него? Защо пусна неговия враг от затвора, а самия него прати на вечно изгнание, като му разби тялото на прах, за да не мога никога вече да го срещна — и душата ми да се къса от мъка, додето съм жива?
Люта болка свила сърцето на царя, като чул тия думи. Той искал да каже на момата, че й е благодарен за голямата услуга, която няма да забрави никога; че не той, а великият съвет е осъдил на изгнание бившия Велик Дявол, който е напълно заслужил това наказание. Но устата му били сковани, та не можел да каже дума; напрягал всичките си сили, а от устата му се не откъртвал й звук.