— Бре, бре, бре! Какво ли пък страшно му се е привидяло? — изгракал голям гарван от купчината тор, дето бил отишъл да рови.
— Аз ще ви кажа, аз ще ви кажа! — пропял косът.
— Кажи де! Кажи де! — провикнала се свраката.
И косът захванал да разказва, що бил сънувал царят тая нощ. Той разправил всичко, сякаш го е гледал отблизо.
В това време долетяло канарче и рекло:
— Нашият господар не бива да скърби. Той е цар на подземното царство и може да направи всичко, стига да се не бои от дяволите и да ги не слуша.
— Да, да, и да ги не слуша! — потвърдил папагалът.
— Какво? Какво? — запитала свраката.
Канарчето продължило:
— Нека впрегне всички на работа и да им не дава да правят злини. Нека накара едни да орат, други — да сеят, трети — да жънат, четвърти — да косят, пети — да мелят жито, шести — да месят хляб. На едни да даде мотики, да копаят; на други — хурки и лен, да предат; на трети — станове, да тъкат; на четвърти — игли и конци, да шият. Да прекопаят и засадят пустите полета, да ги превърнат на градини, ливади и ниви. Като работят от сутрин до вечер, не ще им остане време да мислят зло. Па — като се научат на работа — да отидат при людете, че да им помагат.
— Е-хей! — провикнал се скорецът. — Колко си глупаво, мъничкото ми! Де се е чуло и видело — дявол да оре и сее?
— Да, да, да оре и сее! — повторил шареният папагал.
— Що? Що? — запитала отново свраката, която е много разсеяна и не дочува.
— Ти си глупав, — сопнало се канарчето. — Не оре и сее, защото няма кой да го накара.
Додето птиците се разговаряли тъй, по пътеката се задал главният разпоредител. Той се още от далече поклонил ниско на Великия Дявол и го запитал, не е ли време да се събере великият съвет.
— След малко ще дойда, — рекъл царят.
Когато джуджето си отишло, той си помислил:
— Това царство трябва да се преобрази. Изглежда, че птиците са по-умни от мене. Канарчето има право. Аз трябва да впрегна всички на работа — всеки да върши онова, което му приляга, но никой да не стои със скръстени ръце. В моето царство не трябва да има леност.
77. За допитването на Великия Дявол до Морският цар и до царицата-чума
Макар че Великият Дявол бил решил — бездруго да преобрази царството си, той намислил, че ще е добре да се посъветва най-напред с двама-трима от членовете на съвета.
Преди всичко, той поговорил с Великия Дух на Водата. Всичко му разправил. Казал му дори и за птичия разговор, и за сънищата си. После го запитал, какво ще го посъветва да направи.
— Това, което си намислил, е добро, — рекъл Морският Цар, — но мъчно ще успееш. Всички твои поданици са лениви. До един ще се възбунтуват. Ти недей слуша птиците, птица не оре, ни сее, ни в житници събира — това го има писано и в Евангелието. Мене ако питаш, не ти трябва да се залавяш за такава работа. Ще се наговорят против тебе — и още утре ще те лишат от престола.
Царят се обезсърчил от тия думи, но решил все пак да попита поне тъща си. И ней казал, що мисли да прави, и поискал съвета й.
Тя му рекла направо:
— Това, което си намислил, е глупаво. Как можа да го измислиш? Види се, че ти си юнак, но те не бива да управляваш. А ние се всички радвахме, че сме намерили най-сетне цар, какъвто ни трябва. Никому дума да не си казал за това, що си намислил, че ще ти се смеят! Най-добре — престори се на болен, затвори се в стаята си, па остави днес аз да се разправям със съветниците!
Като чул това, царят се засрамил. И на самия него се видяло смешно онова, що бил намислил.
Той послушал тъща си; обявил, че е неразположен, и се оттеглил в стаята си. Чумата свикала съвета, обяснила, че зет й е уморен от дългото пътуване, от подвига и тържествата, та възлага на нея да води държавните работи, докато си почине.
Младата царица се научила от майка си за намеренията на своя мъж. Тя го намерила в стаята му отчаян и току-речи болен. Едничка тя разбрала, че царят страда от злините, що се вършат, и желае да ги премахне. Почнала да го утешава, че след време всичко ще се промени малко по малко. Но той все настоявал, че не бива работите да вървят така, че сам трябва да се намеси, за да се тури край на злото.
— Хайде да вървим в твоето царство! — рекла му тя. — Ти страдаш тук, защото не си свикнал. Да отидем за малко при баща ти, да поживеем там, па да се върнем. Ще видиш, че тогава всичко тук ще ти се стори малко по-добро. Ти се наистина много измъчи.
78. За отмъщението на змея с четиридесет глави — край на приказката