Изтекъл и тоя ден.
Вечерта царят си легнал рано. Той се опитал да забрави всичко, що станало до тогава, за да може поне една нощ да се наспи като света. И за късо време наистина забравил всичко. Нещо го понесло нанякъде — и той усетил онова приятно чувство, което усещал в детинство, когато сънувал, че лети.
Но неговият летеж ставал все по-бърз и по-бърз.
Почнало да му става неприятно, да го дострашава. Той се носел толкова бързо, че не могъл да разбере, кой го носи. Ала по едно време се усетил издигнат много на високо, над облаците, дори още по-високо — под самите звезди. Земята останала много далече под него.
И в тоя миг се чул нечий злорад глас:
— Страх ли те е, а? Страх ли те е?
Погледнал царят — и що да види? Той лежал върху гърба на змея с четиридесет глави…
Цял изтръпнал, като видял това. Що да прави сега? Ако остане — чудовището ще го разкъса. Ако ли скочи, ще стане на късове.
А змеят го носел все по-бързо, извивал се по въздуха, обръщал се, като аероплан, и му говорел:
— Ти се опита да ме убиеш, но не успя. Виждаш ли ме, че съм жив? Какво да ти направя сега, а? Какво да ти направя? Казвай де! Да те изям ли — или да те хвърля? Само да си сгърча гърба, както си знам, ще се намериш всред океана. Казвай де! Казвай, защо мълчиш?
Царят бил мъртъв от страх, престанал дори да диша. Я змеят се още повече ядосал, че оня не продумва дума.
По едно време чудовището се разфучало, като буря, извило се, сгърчило си гърба, подхвърлило царя във въздуха и се изгубило.
Чули се само думите:
— Помни, що правиш! Който убива, и него ще убият.
Царят полетял с главата надолу в някаква страшна тъмнина, надал писък, колкото му глас държи… и се събудил в леглото си.
Огледал се наоколо — нямало никакъв подземен дворец.
През прозореца се виждали градините на бащиния му замък. Слънцето светело — едро, весело и хубаво.
На масичката лежал бръмбарът, похлупен с кристална чаша. До леглото седял старият цар, който се бил върнал от война и чакал сина си да се събуди, за да го прегърне.