С дъщерята на магьосника той не желаел да се среща вече, откак узнал, че на стареца е неприятно. А самият магьосник мълчал. И на обяд, и на вечеря, па и през деня, князът отварял дума за необикновеното насекомо, но старецът все казвал, че след време момъкът ще узнае каквото трябва — да не бърза.
За чумата князът забравил.
Той мислел само за бръмбара.
Магьосника той вече не запитвал, па и старецът престанал да идва при него. Князът го виждал само сутрин и вечер; как обикаля по всички кътчета на двореца, като маха златна кадилница с димяща смола, камфора и сол, шепне никакви молитви и минава, без да каже никому дума.
Дъщерята на магьосника не излизала по цял ден от стаята си.
Тя се показвала само вечер. На мръкване момата минавала край прозореца на княза и поглеждала — да види, там ли е, па се изгубвала.
Очите й били зачервени от плач. С никого се не срещала тя и с никого не приказвала, ако го срещне случайно.
Князът я виждал през прозореца, жално му ставало за нея, искал да й помогне. Но той се не решавал да излезе и да се срещне с момата, — да не би да разгневи своя учител, когото обичал много още от дете. Па и всички в двореца почитали стареца, заради неговата мъдрост и добро сърце.
Князът се измъчвал. Той нямал охота за ядене, не можел вече да спи, почнал да слабее и съхне.
Той прекарвал сам по цели дни. Никой го не спохождал. Почнал да тъгува и за своя баща, който бил все още на война в далечни земи и за когото се нищо не чувало.
Само късно през нощта момъкът отварял костеното сандъче, за да види, там ли е дяволският бръмбар. Той бил все там. И дори когато князът го вадел и слагал на своето колено, насекомото весело ходело със своите назъбени, членести крачка, помирисвало с косматите си пипалца и не желаело да лети, а само влизало отново в сандъчето, заравяло се дълбоко в миризливия памук, който криел златни пръстени и скъпоценни камъни, и после заспивало.
И момъкът заключвал отново сандъчето, па го оставял в ъгъла на стаята си, под балдахина на леглото.
8. За царския изповедник
Всички в двореца забелязали, че князът линее.
Видял това и царският изповедник — един стар, костелив инок, който служел във високата църква на двореца и преподавал на княза латински език.
Тоя калугер живеел като постник. Той не обичал да се среща с людете, бил мълчалив, по цял ден си стоял в килията и четял или се молел. Когато е хубаво времето, излизал по двора или по градината, копаел, като ратай, лехите, садял цветя, хранел гълъбите, фазаните и пауните.
Щом го видят, гълъби, врабчета и лястовици се разхвърчавали около него, кацали на главата и раменете му и весело чуруликали, а той вадел от джоба си пълни шепи с трохи и зърна, които те кълвели радостно.
Обичали го и рибите в голямото езеро. Те се събирали до брега, щом се покаже инокът, подхвърляли се над водата и ловели късчетата хляб и тестените топчета, що им хвърлял той. После старецът влизал в обора — да погали конете, кравите и теленцата, които му душели ръцете с влажните си муцуни.
Килията на изповедника била навръх високата камбанария. Там се прибирал той да спи вечер, след като отслужи вечерня в църквата, а сутрин ставал преди разсъмване и слизал да служи утреня.
След служба отивал в двореца — да види княза и да му преподаде урок. Той му четял от голяма латинска библия, тълкувал му прочетеното, карал го да го напише, а после благославял момъка и си отивал.
Един ден той отишъл в двореца и влязъл в стаята на княза, когато момъкът не бил още излязъл от трапезарията. Седнал да го почака.
Погледът му се спрял на масата и той видял изобразената корона. Тъкмо в това време дошъл и князът.
— Какво е това изображение? — запитал инокът. — Друг път не съм го виждал; то трябва да е от скоро.
Князът разказал на изповедника всичко — и как уловил бръмбара, и как се срещнали с момата, и що приказвали, и що казал отпосле магьосникът.
Той му показал и дяволския бръмбар, но го помолил да не казва никому нищо.
— Сега разбирам, — рекъл изповедникът, — защо ти е неспокойна душата от толкова време. Дето е този бръмбар, там се навъртат постоянно зли духове — и те тревожат човека, не му дават мира. Махни от тука това сандъче — да не стои в твоята стая.
Князът пренесъл сандъчето в големия престолен чертог и го сложил под самия царски престол. В оня чертог не можел да влиза никой, освен него; пред всяка от трите медни врати пазели по дванадесет стражи, въоръжени с мечове и брадви.
След това князът се върнал при инока — да чуе новата глава от Свещеното Писание и да запише тълкуването й.
Урокът се свършил. Изповедникът станал да си върви и като се разделял с княза, казал му на ухото (да не би случайно някой от царедворците да чуе, ако мине край стаята):