— Скоро няма да има никакво значение какво мислят за нас онези от Доминиона — добави мрачно Дион.
— Може би ще успеем да отложим поне за малко кризата — подхвърли Джони и подаде магнитната карта на Дион. — Бихте ли я предали на Терон — кажете му да открие незабавно хората от списъка. Аз имам важен разговор.
Генерал-губернаторът Стигър все още пътуваше към Капитолия, но за щастие вече беше в обхвата на „Хап-2“ и дори изображението му на екрана бе кристално ясно. Не че това имаше някакво особено значение — изражението на Стигър бе точно такова, каквото очакваше Джони.
— Така значи — рече той, след като Джони приключи със съобщението за надвисналия над главите им меч. — Трофтите най-сетне събраха кураж за втори опит. Да потънат в дън земя дано. — Той се засмя мрачно. — Какво ще ни е нужно, за да подготвим отбраната?
— Първо, повече време, отколкото имаме — каза Джони. — Честно да ти кажа, Борм, нямаме никакъв шанс да издържим, ако трофтите наистина се захванат сериозно с нас. Единствената ни надежда са новите кобри, а те си нямат и понятие от истински бой.
Стигър смръщи вежди.
— Хайде да не говорим за това в ефира…
— Какво, в тайна ли ще го пазим?
— Трудно — съгласи се Стигър. — Е, добре, Джони, зная, че не си се обадил, само за да ме предупредиш за премиерата на Армагедона. Кажи какво искаш?
Джони преглътна мъчително.
— Разрешение да се върна на Асгард с Рей и да видя какво може да се направи, за да се забави войната.
Стигър го погледна изненадано.
— Не мислиш ли, че вече са направили всичко, което им е по силите?
— Не зная. И откъде да знам, без да съм разговарял с Централния комитет и Обединеното командване?
Стигър въздъхна уморено.
— Ще ни трябваш тук.
— И без мен ще се справите. Вече съм стар да се бия, а и има предостатъчно кобри от новото поколение, с по-добра екипировка и нови тактически знания.
— Ами семейството ти? И на тях си нужен.
Джони сведе глава.
— Преди двадесет и девет години напуснах семейството си, за да се бия за хора, които не познавах. Как сега да подмина дори нищожната възможност да снася живота не само на жена си и трите си деца, но и на всички приятели, които някога съм имал?
Стигър го разглежда известно време мълчаливо, с неразгадаемо изражение.
— Колкото и да ми е неприятно да го призная, мисля, че си прав — произнесе накрая той. — Ще препоръчам на този Рей да те вземе със себе си. Уф… имам поне още половин час път до Капитолия. Значи до час ще разполагам с отговора му. А междувременно… — той се поколеба. — По-добре остави на Юти да движи нещата и върви да говориш с Крис.
— Благодаря, Бром. Тъкмо това смятах да направя.
— Ще ти се обадя веднага, щом уредя нещата. — Той кимна и прекъсна връзката.
Джони въздъхна, разтърка схванатите си лакти и позвъни на Юти.
Бяха насядали в дневната и го слушаха мълчаливо, докато Джони съобщаваше лошата вест и онова, което бе намислил да предприеме. Докато разглеждаше лицата им, за кой ли път остана изненадан от различните реакции, които изразяваха. Сгушени на дивана, Джъстин и Джошуа го следяха със страх и безгранично упование, което кой знае защо му напомняше за начина, по който го боготвореше на времето сестра му Гуен. За разлика от тях, тринадесет годишният Коруин очевидно се стараеше да запази самообладание, съвсем като възрастен. А Крис…
Крис беше такава, каквато изглеждаше винаги — лъчезарна, излъчваща увереност, готова да го подкрепи, въпреки че в очите й се четеше страх и болка от предстоящата раздяла. Вече знаеше, че ще приеме решението му, не защото е свикнала да се подчинява, а защото умът й работеше точно като неговия и виждаше съвсем ясно, че това е единствената възможност, която си заслужава усилието.
Той приключи с обясненията и за известно време в стаята се чуваше само тихото бръмчене на климатичната инсталация.
— И кога ще тръгнеш, татко? — попита накрая Коруин.
— Още днес — отвърна Джони. — Искат да съм там, преди да приключат със зареждането на кораба с гориво.
— Ще вземеш ли Алмо или някой друг с теб?
Джони се засмя. Алмо Пири беше един от първите доброволци, преминали през новия учебен център за кобри и със своята енергична лоялност към Джони и цялото семейство Моро отдавна бе спечелил уважението и обичта на Коруин.
— Не мисля, че ще имаме някакви проблеми на обратния път — каза той. — Освен това, баща ти все още не е напълно безпомощен. — Той погледна към Крис. Щеше му се по някакъв начин да изрази благодарността си заради подкрепата, която мълчаливо му оказваше. — Казах ти всичко, което знам и мисля — поде той. — И защо смятам, че трябва да отида. Но ако поискаш да остана, ще го сторя.