В началото на втората седмица тренировките започнаха да дават резултат.
— Слушайте внимателно, кобри. Днес ще имате първата възможност да се натикате в огъня на противника — обяви Бей, без да обръща внимание на ледените дъждовни струи, които се сипеха върху тях. Застанал неподвижно, Джони полагаше отчаяни опити да понася също така невъзмутимо стихията на природата, но усещаше, че кожата му е настръхнала. — Зад мен, на не повече от стотина метра има стена. Тя е част от макет на укрепление, заградено от четирите страни и с малка постройка в средата. По цялото протежение на горния край на стената преминава фотоелектричен лъч, симулиращ охранителен лазер, а в двора ви очакват андроиди — наричаме ги „манекени“, — които наподобяват трофти-пазачи. Целта, която трябва да достигнете и отнесете със себе си — напълно безшумно, — е малка червена кутия във вътрешността на постройката.
— Страхотно — промърмори едва чуто Джони. Усещаше, че стомахът му започва да се бунтува.
— Радвай се, че не сме на Регина — прошепна застаналият до него Нофке. — При нас, охранителните лазери са насочени нагоре, а не по протежение на стената.
— „Манекените“ са програмирани с максимално приближение до сензорните и рефлексни способности на трофтите — обясняваше Бей, — а пултовите оператори, които ги командват, са сред най-добрите, така че не разчитайте да направят някоя глупава грешка. Оръжията на „манекените“ са заредени с оцветяващи куршуми, ударят ли някого, той е извън играта. Същото важи и ако задействате фотоелектричния лъч или свръхчувствителните микрофони, които сме разположили в района — тогава всички „манекени“ ще се насочат към вас. За да стане още по-весело, на различни места зад стената са монтирани разни хитроумни самозадействащи се устройства, които трябва на всяка цена да избягвате. Не ме питайте какво представляват, защото няма да ви кажа. Въпроси? Няма? Добре. Алдред, пред строя, всички останали към укритието вляво.
Един по един школниците се подредиха зад Бей, за да поемат, когато им дойде времето, през разкаляното поле. Бей беше пропуснал да им съобщи, че „застрелването“ е придружено от оглушителен вой на сирена. Така или иначе, разговорът в укритието не вървеше, прекъсван от твърде честия вой на сирената. Напрежението нарастваше с всеки пореден безуспешен опит и — напълно естествено — всички въздъхнаха с облекчение, когато осмият школник, Дойч, се появи иззад стената без да е задействал сигналната инсталация. Въздишките им бяха почти като възторжени овации.
Някак неусетно дойде ред и на Джони.
— Хайде, Моро, приключиха с пренастройката — осведоми го Бей. — Не забравяй, от теб се иска да се прокраднеш незабелязано и да си отваряш очите. Бързината в случая няма никакво значение. Действай предпазливо и се постарай да си припомниш всичко, което сме учили. Готов? Тръгвай!
Джони пресече тичешком калното поле, приведен ниско над земята, за да представлява колкото се може по-малка мишена за хипотетичните оптически сензори. На десетина метра от стената забави ход и се заоглежда, търсейки изпънати ниско по земята жици или разположени в самата стена датчици. Не откри нищо, но по-неприятното беше, че по стената не се виждаха никакви подходящи издатини, за които да се хване. Джони спря до самата стена, огледа я за последен път, измери на око височината, присви леко колене и скочи нагоре, надявайки се, че не е сбъркал в преценката си. И да имаше грешка, беше съвсем минимална — пръстите му се плъзнаха за миг по равната повърхност отгоре и след това се вкопчиха в ръба на стената.
Дотук добре. От мястото, където се намираше, можеше да различи съвсем ясно фотоелектричното алармено устройство. Лъчът, който трябваше да прескочи, минаваше на около двадесетина сантиметра над горния край на стената. Задачата не беше особено трудна, стига да не се озове върху някой от „манекените“ на отвъдната страна.